Акценти
- Каква е ролята на майката?
- Каква е ролята на бащата?
- На коя психоаналитична школа дължим разбирането си за ролята на Бащата?
- Как личния живот на Жак Лакан повлиява съвременните концепции за ролята на бащата?
- Какви са видовете бащи според лаканианството?
- Какво можем да забраним и какво не?
Четиво за 8 минути.
Бащата е стълб и пазител на семейното огнище. Пример за подражание в отношенията с майката и околните. От времето на Фройд се говори и за специфичната роля на бащата. Момчетата припознават в баща си порасналото си аз, а момичетата изграждат образа на идеалния принц по подобие на най-значимия мъж от детството си. Колкото по-ангажиран е таткото, толкова по-вероятно е децата да растат със самочувствие, да се научат да отстояват себе си, да взимат самостоятелни решения и да поемат отговорност за последствията. Каква е ролята на бащата в семейството и какво се случва, ако той не е на мястото си, ще научим в следващите минути от госта ни в студиото – психологът Михаил Михайлов.
Здравей! Добре дошъл отново в студиото ни! Ще си говорим за бащата, за неговата роля в семейството и най-вече – във възпитанието на децата и в изграждането им като личности, но ми се иска първо да започнем от майката. Не знам защо така го усещам интуитивно …
Ами имате много вярнa интуиция …
… ти ще кажеш дали съм права или не …
Изключително точно попадение е това, защото майката въвежда бащата в отношенията с детето си и без нейното съдействие бащата каквото и да прави, то няма да има ползотворен ефект – да го кажем така.
Абсолютно съм съгласна …
Тя е, така да се каже метафорично, режисьорът в тази пиеса, наречена семейство и определя кой ще играе главната роля, а понякога и как ще я играе.
Какво значи как ще я играе?
Дали ще позволи на бащата например да си изиграе ролята както трябва. Дали няма да го прекъсне някъде, т.е. ако бащата иска да въведе някакво правило, дали майката няма да го саботира. Често сме чували как майките казват: „Остави детето! Той/ тя е още малко…“
…да, това са често срещани реплики…
„… не слушай баща си …“, което руши неговия авторитет …
… но това е двустранно понякога – „Не слушай майка си …“
Точно така. И това взаимно рушене на родителски авторитет всъщност не води до нищо добро. В идеалния случай майката има много важна роля – тя не е свързана само с въвеждането на бащата, но и с изграждането на представата на детето за това какъв е светът. Нейната задача е да изгради една представа в детето, дори илюзия – биха казали някои – че светът е едно добро място, което отговаря и се адаптира към нуждите на самото дете.
Това не е ли много илюзорно и после тази илюзия не рухва ли по грозен начин?
Не само че рухва, но самата майка в един етап ще трябва да я разруши тази илюзия. Това в психологията е много популярната концепция за достатъчно добрата майка. Достатъчно добрата майка има тези две лица – в първия момент тя изгражда едни илюзии, във втория момент тя ги руши. Но това е много важно, защото когато създаде една такава илюзия, че светът е добър и някой отговаря на всички нужди на детето (което тя постига с майчините грижи – винаги, когато детето я повика и има нужда от нея, тя е там), детето усвоява тази представа за добрия свят, за това че в него има добър обект (ние така му казваме в психологията) и то вече има шанса да се идентифицира с този добър обект. Ако това не се случи, светът се преживява като лош и преследващ. Но за детето това не е някакво просто разочарование, а се преживява като заплаха от унищожение и това вече може да смути развитието. Затова имаме нужда от тази илюзия, която майката създава чрез майчините грижи. Тя е много важна. Условно казано, след четвъртия месец майката започва да отговаря в по-малка степен на исканията на детето и така илюзиите започват да се разрушават – влиза реалността в живота на детето и то започва да развива мисленето си за минало, настояще, бъдеще, за времето, когато майката е била при него, за моментите, в които я няма. Детето започва да фантазира много за това, което губи, тъй като майката не го задоволява веднага и всъщност това причинява един голям скок в когнитивното развитие.
Другата много важна роля на майката е да въведе бащата отношенията с детето.
Добре и да минем на ролята на бащата, тъй като това е днешната ни тема. Каква е ролята на бащата в семейството и доколко е важна, т.е. доколко определяща е за това какво ще се случи с детето в бъдеще?
Всъщност се оказва, че ролята на бащата е доста важна, но ако я разбираме по следния начин – бащата „застава“ извън диадата майка – дете, той е по-скоро от страната на реалността, която е извън отношенията между майката и детето. По този начин той е и от страната на социума. Социумът, в който има един ред и правила. Когато майката въведе бащата в тези отношения, трябва да съобрази влеченията и желанията на детето с този ред, който съществува в социума, и който всъщност е нашето разбиране за добро и за зло – за това, което може и това, което не може. Но за да се случи това, самият баща трябва да признава правилата. Абсурдно е да мислим, че един баща може да наложи някакви правила, ако той самият не ги спазва.
Личният пример винаги е най-добър…
Да, ако караме с 250 км/ч по магистралата, няма как да очакваме детето …
… да е добър шофьор след време …
Да, изследванията показват, че голям процент от децата усвояват маниера на шофиране на този, който ги вози – бащите най-често. Но да се върнем към бащата – за да може той да изиграе тази функция и детето да повярва, че това е важно, самият той трябва да е в коректно отношение спрямо правилата и да ги спазва. В противен случай неговата воля не е интерпретация на закона, а един каприз, който той налага от позицията си на по-силен и то, ако майката го допусне. Пак казвам – за детето е много важно дали майката ще допусне този човек или няма да го допусне, дали ще зачете неговата дума, дали ще признае неговият авторитет или не.
Това също е много интересен момент, защото когато единият налага правила, а другият позволява те да бъдат нарушавани, се получава нещо страшно и общо взето нещата излизат извън контрол.
По принцип трябва майката да признае авторитета, който има нейният партньор …
Ако не е съгласна с тези правила…
Ами те трябва да си комуникират тези хора и да уточнят в какво точно ще възпитават детето и как ще го възпитават, но това трябва да се е случило вече преди да се появи детето, а ако не се е случило, е добре да започне да се случва. Те трябва да се изяснят накъде ще върви възпитателният процес. Много по-важно е те да са стиковани в това, което правят, отколкото да водят някакви спорове, че единият е по-прав от другия. Реалността много бързо показва кой е прав и кой не е. Ако нямаме един добър възпитателен процес, най-често се появяват проблеми като девиантно поведение, различни емоционални проблеми, трудности в адаптацията и те много бързо се забелязват тези проблеми. Точно това е функцията на бащата всъщност – да помогне на детето и на майката да урегулират своите отношения и удоволствието, което изпитват в тази своя диадична връзка, за да може детето да излезе от позицията си да бъде идеал за майка си. Когато майката се фокусира само върху детето, то има чувството, че е идеал за нея – може да е така, но не трябва да бъде така. Детето трябва да излезе от позицията на идеал за майката, защото то не е идеал в социума. И утре, когато отиде в детската градина и иска да блесне и да командва всички, това просто няма да се случи. Детето може да спре да иска да ходи на детска градина, може да развие някакви симптоми – болки в корема, запек, безсъние нощно напикаване и ще стигне до консултация с психолог.
Това е ролята на бащата да помогне на детето …
да … ясно е че има едно удоволствие, което само бащата може да даде на майката. Когато майката предпочита бащата пред детето си поне за известен период от време …
… за един час на ден …
… му показва, че има нещо извън него, което е ценно за нея. Майката всъщност има едно голямо улеснение при въвеждането на бащата, тъй като в ежедневието самото дете забелязва, че майката присъства и отсъства. Детето забелязва този ритъм и например, при отсъствието на майката, дава сигнали че не е съгласно с това. Според някои автори бебето дори усеща, когато майката си мисли за нещо друго, когато както се казва се е „отвеяла“ в мисли за работата или други проблеми например.
На каква възраст е случва това?
Всъщност това се случва в много ранна бебешка възраст, най-общо казано, след четвъртия месец. Тогава бебето има нужното когнитивно развитие за мисловни операции, които му позволяват да възприеме майката като цялостен обект.
В тези моменти детето се пита къде отива майката: „Кое е това нещо извън мен, при което тя отива?“. Това е мястото, през което може да бъде въведен бащата.
А ако няма “баща”, то тогава интересите на майката, нещото, което е специално за нея извън връзката й с детето, имат същата функция. Когато става въпрос за въвеждането на правилата, не е нужно да имаме някакъв специален деятел на правосъдието в семейството (бащата). Майката си има собствена интерпретация за “доброто” и за “злото” и стига тя да е съгласна с тази собствена интерпретация и да я спазва, тя може да я предаде на детето. Т.е. тя може също да въведе правилата …
Може ли да се справи сама с този процес …
Трудно е, но е възможно. Разбира се, някои майки усещат тази трудност, казват “Ние се опитваме, но не можем, тъй като детето не ни възприема по този начин”, както би възприело баща си или партньора на майката. Но, ако няма баща и няма партньор, тя трябва да въведе правилата.
Може ли някой друг от семейството да изиграе тази роля …
Разбира се, че може. Дори не е нужно да е някой близък роднина, т.е. ако не е бащата, може да е партньора на майката, някой роднина, учител, треньор. А когато няма такива фигури, нашата култура си е създала институции, които да въвеждат закона в крайните случаи, когато нищо друго не работи. Не знам до колко добре се справят това, но ги имаме – “Отдела за защита на детето”, “Детска педагогическа стая”, училищните педагози, психолози и т.н. Те застават на това място и те трябва да прокарат правилата по начин, който да помогне на детето да се развива по-добре. Защото идеята на забраните всъщност е да помогнат на детето да се развива по-добре. Да не бъде в плен на своите влечения, които го саботират в реалността. Например, както говорихме, да прави всичко, което поиска, когато си поиска.
Какви видове бащи съществуват?
Това е много хубав въпрос. Видовете бащи станаха популярни покрай лаканианството – френска психоаналитична школа, която си е окупирала “въпроса за бащата”. Англичаните пък са окупирали “въпроса за майката”. Прилича малко на имперска карта – въпросът за майката е в червено и е на англичаните, в синьо е въпросът за бащата и е на французите. Между другото тези школи рядко сключват мир.
Извън тази метафора “видовете бащи” спрямо теорията на Жак Лакан, който е основател на тази школа, са Въображаем, Символичен и Реален (баща) – малко странна терминология, но в тази теория има „по-страшни“ понятия.
Въображаемият баща са нашите представи, с които ние натоварваме човека от действителността (партньорът на майката) …
Значи сигурно всеки има Въображаем баща …
… Абсолютно … например, когато сме малки, си мислим, че баща ни е герой, че е свръх силен, че може всичко, че е винаги прав – ето това е Въображаемият баща. В юношеството си казваме “Абе всъщност той може да е обикновен човек”, че и по-лоши неща можем да си мислим за него – “… че не става … че няма авторитет … че нищо не може да ни каже” и т.н. Това пак са нашите представи за него, които могат да се изменят. Тези представи са много важни, защото ние имаме две възможности – или ще се идентифицираме с тези представи в позитив, т.е. ще искаме да станем като баща си …
Или ще искаме да се разграничим …
Точно така – ще се идентифицираме в негатив, т.е. няма да искаме да имаме нищо общо с него. Но така или иначе, нашата идентификация зависи изключително от този Въображаем баща.
Следващият, както казахме, е Символичният. Този, който регулира влеченията и желанията на детето и на майката и който майката въвежда. Това е Символичният баща. Неговата роля не е само да задава правилата, които и той самият спазва и задава по коректен начин, но има и една друга символична функция и тя е да именува детето. В тази теория (лаканианството) символизма го разбираме като един ред и като език, който задава този ред., т.е. всичко това, за което говорим, се задава през езика. Това, което е много важно и на което малко се обръща внимание, е именуването на детето. Това, че един баща го припознава и му дава своето фамилно име …
Да, ще поговорим и за фамилното име, тъй като това е интересна тема и след малко ще я засегнем в дълбочина.
Остана третият вид, който се казва Реален баща. Тук вече имаме проблем …
Защо …
… Защото в едни текстове под Реален баща се разбира човека от действителността, но в други текстове имаме интерпретация на Реалния баща, която го свързва с един мит на Фройд за бащата на първичната орда. Така Реалния баща се разбира като един ужасен, авторитарен баща, който властва в семейството по начин, който не е съобразен с реда и закона, т.е. той е изцяло в наслаждението, в което няма правила. Това са трите вида баща според лаканианството.
Стигнахме до неосъзната роля на фамилното име, тъй като знаем, че е прието децата да взимат фамилията на бащата.
Това е много важен момент, който между другото е свързан с доста интересна история от самия живот на Жак Лакан, която ни показва, че всъщност хората не мислят случайно за определени неща и много често, в психологията особено, личната история е свързана по някакъв начин с теорията, която тези хора разработват.
Та Жак Лакан в един момент от своя живот не е бил много коректен спрямо неписаните правила и е имал извънбрачно дете, на което френското законодателство му забранява да даде фамилията си …
Защо …
Защото е извънбрачно и защото жената, от която трябва да има дете, е все още в брак със своя първи съпруг. Който пък се оказва приятел на Жак Лакан. Поради това републиканския закон не дава се даде фамилното име.
Жак Лакан изживява това много тежко и се замисля върху този въпрос – Каква е символичната стойност на това фамилно име. Тя е много важна за едно дете и ние виждаме това много ясно, когато работим с деца, които са изоставени от своите родители и не познават своя баща. Това винаги е една празнина, за която те търсят отговор. Защото въпросът, който си задават е „Ако са ме изоставили или баща ми е неизвестен, защо аз съществувам? Защо съм жив?“.
Като именуваме и припознаваме детето, ние показваме, че дори не държим толкова на „кръвта“, на нашата биологична връзка с детето, а на нашето желание то да бъде наше дете. Затова е много важно – по един изключителен начин показва желанието на един човек да бъде родител на едно дете, независимо от кръвната връзка. Това е символичната стойност на припознаването. А давайки своята фамилия, бащата вписва детето в обществото с определена идентичност. Аз си спомням много интересни истории от моето детство, когато в малките населени места по-възрастните хора в кварталите и по улиците ни питаха (и това беше много важно за тях) „Чие дете си? На кой си?“. И когато отговориш, те веднага те наместваха в своята социална карта на общността, но и по някакъв начин, когато разберяха от кое семейство си, вече имаха едни готови емоции, едно изградено мнение, които много често се „лепваха“ за детето. Т.е. хората емоционално се настройваха спрямо фамилното име на детето и това, което изпитват към родителите му … Това е несъзнаваното значение на фамилното име и затова е толкова важно припознаването на детето.
Добре, да поговорим малко за възпитанието – за разрешени и забранени неща.
Въпросът за забраните е много важен, тъй като колкото и лесни да изглеждат те, не е много лесно да ги въведеш и това не е еднократен акт. Ние трябва да знаем какво трябва да съдържа една забрана. Най-важното нещо за една забрана е да канализира едно влечение, тъй като ние не можем да забраним влеченията и желанията изобщо …
Ние на себе си трудно забраняваме, а когато става въпрос за други хора, особено за децата, ни е още по-трудно …
Детето дори не разбира целесъобразността на тази забрана – за нас е ясно, че като се качи високо на дървото, може да падне и да си счупи нещо, но за него това не е ясно. Защо му се отнема това удоволствие? За детето нашата забрана е каприз, но ние можем да излезем от този капан, ако знаем какво всъщност трябва да съдържа една забрана. Ние не забраняваме влечението и желанието, ние забраняваме обектите, чрез които се постига удовлетворението и формата, чрез която се постига. Т.е. ако детето много обича да се катери някъде, ние ще кажем „Не се катери, защото е опасно…“ и т.н., но трябва да дадем възможност това влечение да се удовлетвори по един безопасен, социално приемлив начин, защото забранявайки, ние трябва да кажем и „да“ на желанието. Как можем да го направим – сега импровизирам – в нашия хипотетичен случай детето може да се насочи към катерене например или някакъв спорт, който е свързан с това, което то иска да прави, но в някаква контролирана среда и не е застрашено. Ние можем да се опитаме да го запишем някъде, където да си изразходва енергията и т.н. Проблемът е, че това не става толкова механично, защото детето трябва да открие собственото си желание и по какъв социално приемлив начин то може да го удовлетвори. Т.е. ние вече разглеждаме детето като „субект“ със собствена воля. Ако ние го третираме като обект и му казваме ти ще правиш това, ще стоиш тук , ще се катериш по тези стени, а не по онези дървета – това не е неговото желание, това е нашето желание. Затова трябва да дадем възможност на неговото желание да намери своята приемлива форма, чрез която да се реализира.
Т.е. да си служим с манипулиран избор, така го разбрах.
Манипулиран, доколкото удържаме рамка, в която да се случи избора по един безопасен за детето начин. Ние трябва да зададем рамка, в която детето може да се разположи и може да открие някаква конструктивна форма, през която да реализира своите влечения. Може на нас да не ни харесва. Например моят син се увлича по катеренето, докато аз имам други любими спортове. Но това е неговият избор – водя го на катерене.
Т.е. трябва да даваме възможност и на децата сами да избират, като само ги насочваме.
Благодаря ти много за този разговор! На всички пожелавам приятен следобед! Останете с програмата на Канал 3. Ще се видим утре, точно в 14:30.
Тези, които искат да научат повече, могат прочетат и статията ми „Детски психолог: Ролята на бащата“.
Автор:
Михаил Михайлов – Михаил Михайлов е психолог, психотерапевт, завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийския университет през 2008г. Неговата тясна специализация е в детско-юношеското консултиране, и консултиране при травма, тежки раздели и загуби.
Членство: Асоцииран член на „Българската асоциация по психоонкология“, член на „Дружество на психолозите в България“, съосновател на сдружение „Пространство за мен“. Повече информация за Михаил Михайлов може да намерите тук!





