
Увод
Въпросът за Бащата отдавна плува в бурните води на психоаналитичната теория. Неговото пътешествие започва във Виена в самия край на деветнадесети век и след дълго, понякога самотно пътуване, намира своя уютен пристан в Париж в средата на двадесети. Сред парижани въпросът за Бащата ще се радва на завидно внимание и почит. Известна вина за това носи и невъзможността да се превъзмогне историческия контекст на неуморимото английско – френско противопоставяне. Така например, докато англосаксонската школа на обектните отношения се фокусира върху изследването на връзката между майката и детето, френското лаканианство ще извади от сенките въпроса за Бащата. На английската концепция за достатъчното добрата майка французите ще противопоставят схващането си за нормативния баща (а някои лаканианци ще заговорят и за достатъчно лошата майка). Благодарение на това мирно противопоставяне, на тази сублимирана война, ние разполагаме с едно всеобхватно изследване не само на ролите, в които майките и бащите се превъплъщават, но и за ефекта, който „актьорската им игра“ има върху развитието на детето.
Лаканианският Баща
След смъртта на Фройд – бащата на психоанализата – въпросът за ролята на Бащата (може би неслучайно) започва да остава на заден план в многопосочно развиващата се психоаналитична теория. Освободеното от „патриарха“ място дава възможност на много талантливи психоаналитици, в това число и на дъщеря му, да оставят своите акценти в изследването на човешкото психично. Това не се случва без раздори, раздели и анатеми. Психоаналитиците, макар и най-продължително лекуваните сред психотерапевтите, си остават верни на повторението, за което знаят толкова много. Но това е друга тема. Въпросът за ролята на Бащата се оттегля от сцената, а на преден план в психологията излизат множество школи и техните течения, които се фокусират върху Аза и неговите защити, обектните отношения, Self-ът, нарцисизма, когнициите, поведението и т.н.
През 50-те години на XXв. Жак Лакан ще се опита да върне отново „библейската стойност“ на Бащата. Лаканианският баща всъщност външно много прилича на Фройдисткия баща, но за разлика от последния е много по-активен. Ако при Фройд от Бащата се изисква просто да присъства на сцената, за да се изиграе пиесата, то при Лакан той има много работа, която да свърши, обозначена с най-различни термини като функция на бащата, функция на символичния баща, бащина метафора и накрая имената-на-бащата, означаващo бащината метафора. Но не се притеснявайте от многото понятия, които ще срещнете за Бащата в лаканианството. Интелектуалната кухня на французите също е многообразна, понякога до (п)объркване. Важно е да запомним, че ролята на бащата може да бъде изиграна дори в отсъствието на биологичния баща и щом става въпрос за психоанализа тази роля трябва да има символично измерение, такова, каквото ще бъде обяснено по-долу.
Видовете Баща според Лакан
Съгласно топиката, в която психичното е разделено в регистрите на Въображаемо, Реално, Символично, детето ще има възможността да преживее този, който е в ролята на Бащата съответно в измеренията му на Въображаем баща, Реален баща и Символичен баща:
Въображаем баща – Въображаемият Баща е всичко, което детето си представя и мисли за партньора на майка си (или на човека, който се грижи за него), независимо дали е хубаво или не. Въображаемият баща, макар и да е само една представа или сбор от представи, има изключително важно значение за идентификацията на детето, тъй като то може да иска да прилича на Бащата или да не прилича на него, но и в двата случая изборът му е свързан с тази представа, която е изградило.
Реален Баща – Реалният баща е най-проблематичен. В литературата чрез този термин понякога се обозначава бащата от действителността, но много често под Реален баща се има предвид и една ужасна несъзнавана представа за един първичен баща- ревнив и брутален – такъв, какъвто го намираме в мита на Фройд за отцеубийството.
Символичен баща – В символичното си измерение лаканианският баща най-много се отличава от фройдисткия. Неговата активност е от изключително значение. Детето не може да преживее фигурата срещу себе си като Символичен баща, ако последната не изиграе своята бащина функция. Тъй като акцента винаги пада върху символичния баща и функцията му, на него ще обърнем специално внимание на отделно място.
Тук все пак можем да направим връзка между трите измерения на бащата. Ако Реалният баща се разбира като действителния баща, то той ще е натоварен с две отговорности. От една страна той ще трябва да поеме представата, с която детето ще го покрие, а от друга страна от него ще се очаква да изпълни своята символична функция.
Символичен баща и символична функция
Когато говорим за символичното в лаканианската школа, отново трябва да сме готови да се сблъскаме с коментираното „многообразие“. Символичното тук не се разбира в обичайния смисъл, в който едно нещо означава друго нещо (обикновено скрито)[1], а, най-общо казано, като език и структура (система от правила или ред). Символичният баща ще обедини това двойствено значение като изпълни две основни задачи: да припознае детето и да наложи граници на наслаждението. Как се случва това? В обичайния случай след раждането на детето, Бащата го припознава. Припознаването на детето не държи сметка за кръвната връзка, с което важността му нараства, тъй като отразява желанието на един Баща да бъде такъв на едно дете. С припознаването бащата заявява на света, че това е неговото дете и по този начин го вписва в социума с определена идентичност – че е дете на някой и че този някой е желал (в крайна сметка) това дете да се появи на белия свят. Припознаването е свързано и с даването на фамилното име на бащата, затова и понятието, означаващо бащината функция, е имената-на-бащата. Връзката между зададена идентичност и фамилно име си личи най-много при някои скандинавски и английски фамилии, съдържащи в края си думата „son“- „син“. Ако например носим името Джонсън (Johnson), всеки път когато се представяме, ние ще заявяваме на света, че сме синове на Джон. Хората на средна възраст пък сигурно още си спомнят, че в малките населени места възрастните питаха децата, които не познават „Как се казваш? Чие дете си?“, като отговорът на втория въпрос беше по-важен за тях. Когато разбираха към кое семейство принадлежи детето, те не само го вписваха в невидимата си карта на общността, но и настройваха емоционалното си отношение към него, спрямо чувствата, които изпитваха към родителите му (фамилията). Ето как името ни вписва с определена идентичност в общността.
Символичното, разбирано като език, не се изчерпва само със заявяването на желанието на Бащата да бъде такъв и в именуването на детето. Чрез езика Бащата ще трябва да изпълни своята втора задача – да въведе структурата или границите, които да урегулират наслаждението между детето и майката. Всъщност, когато се говори, че бащата трябва да задава границите в едно семейство, се има предвид не толкова неговите решения относно това какво детето яде, кога си ляга да спи, слуша ли, ще свири ли на цигулка и т.н., колкото рамкирането на наслаждението между него и майка му в определени граници. Други изрази, с които се обозначава задаването на граници, савъвеждане на бащиния закон, ролята на третия, символична кастрация и т.н. Нека да проследим как се въвежда бащиния закон с концепцията на Лакан за трите логически времена[2].
Трите логически времена
Концепцията за трите логически времена крие в себе си не идеята за хронология, етапи, стадии, а за логична последователност в процес, който няма точни времеви рамки, а има събитийност, която препраща детето от едно време в следващото, т.е. ако се е случило каквото трябва, детето преминава в следващото време. Можем малко да изпреварим изложението и да направим едно уточнение, което няма да намерите другаде. Преминаването от едно логическо време в друго не е еднократен акт, а процес. Всъщност, в добрия случай, това ще е досадно родителско ежедневие, свързано с възпитанието и налагането на граници.
1. Първото време. Първото време се отнася до началния период на пълна зависимост на бебето от майката, която се грижи за него. В нормалния случай можем да кажем, че двамата са се слели в един общ ритъм на живот, който за бебето е целия свят (а за някои майки – затвор). Английската школа на обектните отношения детайлно изледва този период и отражението, което оказва върху по- нататъшния живот на човека. С това първо време са свързани едни от най-известните им разработки като тези за добър-лош обект, интернализация-проекция, проективна идентификация, репарация, достатъчно добрата майка, преходните обекти и явления и др. Уиникът например обяснява, че това е времето, в което детето, радвайки се на всеотдайните грижи на майка си, изгражда една представа за света като добър и даващ, което е много важно за доброто му развитие. Французите обаче акцентират на друго. За Лакан това време поставя детето в позицията да бъде обект на желанието на майката и ще наблегне на необходимостта да напусне това място с помоща на бащината метафора. Позицията да бъдеш обект на желанието на майката, да бъдеш като идеал, не се разбира само като това да бъдеш център на вселената си, но и да си потопен в едно безгранично наслаждение, непризнаващо граници.
За да илюстрираме как се развива теорията през годините и как различните школи се опитват да сложат своя отпечатък, ще разгледаме само един елемент, който е характерен за това първо време. Елемент, който ще се открие при Фройд, школата на обектните отношения (в лицето на Доналд Уиникът) и лаканианството – а именно всемогъществото.
Още Фройд в „Тълкуване на сънищата“[3] говори, че малкото бебе до един момент не може да прави разлика между представа и възприятие, с други думи, между това, което си мисли и реалността. Мисълта за него е реалност. Уиникът, без изрично да посочва това, се позовава на този факт, за да заговори за първичната креативност и всемогъществото на бебето. Когато бебето е гладно, то дава знак и си представя гърдата (обекта) и процеса на задоволяване. В добрия случай майката идва и го нахранва, но детето си мисли, че то е създало гърдата по силата на своето желание. Това Уиникът нарича първична креативност. За него детето се преживява като всемогъщо, притежаващо магичен контрол над гърдата (майката).
Във Франция обаче, верни на историческото противопоставяне, ще обявят майката за всемогъща и ще кажат[4], че тя, чрез ритъма на своето присъствие и отсъствие, ще подчини детето на своя „каприз“.
Ясно е, че щом детето вече забелязва майка си и отчита нейното присъствие и отсъствие, вече е започнало да прави разлика между това, което си мисли и реалността, която го заобикаля. В тази точка теориите се разделят като на кръстопът и всеки тръгва по своя път. Фройд започва да говори за проверка на реалността, принцип на реалността, разцепване на Аза на Аз-на удоволствието и Аз-на реалността и т.н. Школата на обектните отношения ще навлязат в депресивната фаза, достатъчно добрата майка ще смени ролята си, а преходните обекти и явления ще дойдат да помогнат на детето да се справи със илюзорните си загуби. Французите през това време смело ще закрачат към Второто логическо време, където ги чака любимата им бащина метафора.
2. Второто време. Второто логическо време, както бе посочено, е свързано с въвеждането на бащиния закон, който трябва да помогне на детето да напусне позицията си на обект на желанието на майката. Какво всъщност е бащиният закон от гледна точка на структурирането на психичното? Бащиният закон налага граници на наслаждението както на майката, така и на детето.
Забраната. Забраните, въвеждащи граници обаче имат определен обхват. Човешкото желание или влечение не могат да се забранят. Могат да се забранят само обектите, чрез които желанието или влечението се удовлетворяват и формите на задоволяване. Бащиният закон прави нещо повече – той не само забранява определени обекти и форми на задоволяване, но помага на желанието или влечението да се канализират по подходящ начин, т.е. да намерят приемливи обекти и форми на задоволяване, но затова ще стане въпрос по-късно.
Една от най-важните граници, които детето не може и не трябва да премине, е свързана със забраната на инцеста. На детски език това означава, че детето не само не може да се ожени за предпочитания родител, но има и едно удоволствие, което само бащата, респективно майката могат да дадат на своя партньор. Тази забрана се разглежда като ключова, защото въвежда детето в един исторически и културален ред, който не може да бъде нарушен. Затова и се казва закон – важи за всички. Някои автори акцентират именно върху тази забрана и разглеждат второто време преимуществено през нейната призма.
Един добър пример за това как трябва да се изкаже забраната на инцеста ни е оставила френската педиатърка и психоаналитичка Франсоаз Долто (последователка на Лакан, но със собствена теория). Ето как звучи той: „Забранявам ти майка ти, защото тя е моя жена и тя те е родила. И двете са важни. Сестрите ти също са ти сескуално забранени, както и майка ти. Аз не съм женен нито за майка си, нито за лелите ти, които са мои сестри; майка ти не се е оженила нито за баща си, твоя дядо по майчина линия, нито за братята си и т.н.“[5] Долто уточнява, че забраната трябва да се отнася до всички роднини независимо от пола им. Разбира се, ние можем да допълним тази забрана като включим в списъка и хора, които имат родителски функции спрямо едно дете като настойници, попечители и така нататък, но това което ни показва този пример, е, че забраната обхваща именно определени обекти (кръвни роднини), определени форми на задоволяване (сексуално) и включва детето в един културален ред. Липсва само един елемент, който би направил този вариант на едиповата забрана пълен – канализирането на влечението. След като определени обекти и форми на задоволяване са забранени, все нещо трябва да е разрешено. Във варианта с Едиповата забрана това означава, че момчето може да има за интимен партньор всички жени, които не са му забранени, при положение, че са съгласни на това. За момичето също – то може да има всички мъже, които не са забранени, при положение, че и те са съгласни да влязат в едно интимно партньорство. Тази втора част на забраната, която всъщност разрешава желанието или влечението да имат своето подходящо задоволяване, е изключително важна и съдържа същите елементи: определени обекти (всички, които не са забранени), определени форми на задоволяване (например сексуално) и включва в един културален ред (любовният обект не се преследва, не се изнасилва, а се търси неговото партньорство).
Този тип забрани Долто нарича символигенни кастрации – те подпомагат, а не спират развитието. Ако една забрана не успее да включи в себе си възможността желанието да се реализира по приемлив начин, съгласно въведения закон, то тя не е символна.
Важно условие, което прави от забраните ефективен инструмент, подпомагащ развитието на детето, е човекът, който налага границите, също да е понесъл тяхното действие. Ето един пример: ако една майка предпочита да се отдава на алкохолното опиянение за сметка на детето си и вербализира това (използва някакъв език, за до го оповести), това не означава, че бащината метафора е в действие и детето е детронирано от мястото му да бъде обект на желанието на майката по един добър начин. Това само показва, че този родител не приема своята орална кастрация и се е отдал на една забранена форма на непрекъснато наслаждение. Как едно такова негово наслаждение ще подпомогне идентификацията на детето и вписването му в социума? Ако някоя майка пък предпочита такъв партньор, с право можем да се запитаме ще успее ли той да урегулира наслаждението на другите, след като не може да контролира своето? Законът трябва да важи за всички, иначе не е нищо повече от каприз.
3. Третото време. Не случайно обърнахме толкова голямо внимание на забраната. Нейната втора част, която казва „да“, която разрешава на желанието или влечението да намери своето удовлетворение по начин, който е съобразен със закона (правилото), е третото логическо време, за което Лакан говори. Пълната, правилно поставена забрана, обединява в себе си двете логически времена. Тя е като монета, на която от едната страна е изписано „Не“, а от другата „Да“. Можем дори да се задълбочим в скритите моменти. Правилно изказаното „Не“ не само забранява определени обекти и форми на задоволяване, но валидизира самото желание, разрешава го, т.е. аз казвам „Не“ на нещо, което обаче признавам, че съществува и ще продължи да съществува. Препоръчително е, когато се забранява, този момент да не се изпуска и да се изказва. Например „Разбирам, че желаеш…“ дори „Хубаво е, че знаеш какво искаш, но…“ .
Логични са въпросите „Това цялото пътуване през разни логически времена работа на бащата ли е?“ и „Ами, ако няма баща?“. В идеалния случай преминаването през логическите времена чрез налагане на забраните е наистина работа на партньора на майката, бил той биологичен баща на детето или не. Но, както споменахме по-рано, символичната функция е свързана с езика и структурата (реда, системата от правила). Майката, стига да е приела, че съществува нещо извън нея, с което и тя се съобразява (закон, който важи за всички), може да въведе бащината метафора чрез словото и примера си и без присъствието на реална бащина фигура. Тя може да обясни на детето кой е баща му, къде е и защо го няма, защо носи определено име, кой му го е дал и т.н. Ако майката може да котролира собственото си наслаждение, това означава, че тя има граници, които ще може да предаде на детето. Като прибавим и моментите, в които тя намира време за себе си, то бащината метафора е налице.
По-далеч от теорията
По-далеч от теорията, отговорът на въпроса „За какво служи бащата?“ изглежда доста по-ясен и разбираем (но и по-непълен). В обичайния случай бащата е този, който майката трябва да предпочете за едно удоволствие, което само той може да ѝ даде и този, чийто авторитет при налагането на граници се признава. Видно е, че колкото и гръмко да звучат понятия като имената-на-бащата, бащината метафора, символична функция, Символичен баща ролята на майката е от решаващо значение. Без тя да въведе бащата във взаимоотношенията с детето, последният може да си играе на Символичен баща колко си иска, без с това да донесе нещо ползотворно. Майката е като режисьор, който дерижира пиесата между двама главни актьора. В идеалния случай, предпочитайки бащата, тя го прави водещ в „пиесата, наречена семейство“ и остава развитието ѝ на неговата преценка. В лошия случай майката изолира бащата, руши авторитета му и запазва еднолична власт над детето. Изрази като „Остави детето…“„Не му се карай…“„Той/тя е още малък/малка…“ могат да доведат само до повишаване на оборота на кварталните кръчми и риболовните магазини. На страна от шегата, емоционалната цена, която детето заплаща за липсата на бащина метафора, въобще не е малка. То не може да излезе от позицията на идеал, какъвто е за майката, (но какъвто не е в социума), не може да отлага задоволяването, а му робува, има проблеми с адаптацията, с правилата, със самоконтрола и т.н.
Но не винаги майките са виновни. Не са рядкост бащи или партньори, които не искат и не могат да поемат отговорност за възпитанието на децата и оставят всичко на майката, ограничавайки своята роля до финансова опора. Други пък, без да си дават с сметка, се наслаждават от упражняването на властта си и бъркат този процес на самозадоволяване с възпитание. Вторият случай е особено експлоатиран в киното – бащата насилник, авториратарният баща, този който се крие зад някакви правила, за да се наслаждава, чрез властта си, обявявайки каприза си за закон. Позиция, която не е чужда и на някои майки. Ето защо още веднъж подчертавам важното условие, което е необходимо, за да се въведе правилно една забрана – човекът, който налага символичните кастрации, също трябва на свой ред да ги е понесъл, да има граници в наслаждението и поведението си.
Бащината метафора и психотерапията
Нека да надникнем зад завесата на психологическите консутации и терапии на деца. В психологическите кабинети попадат най-често случаите, свързани с проблеми като „тръшкането“, „детската истерията“, трудната адаптация в детската градина или училището, агресията и модерната хиперактивност (психомоторна нестабилност). Когато не става въпрос за психоза или аутизъм, причините за тези проблеми са най-често две:
1. Детето е в позицията на обект на желанието на майката.
2. Детето и родителите „плуват“ в излишество от наслаждение, защото липсват специфични граници, които да го контролират.
Съответно и терапията на най-различни „смущения“ се състои във въвеждане на липсващите елементи и „педагогизиране“ на родителите, които трябва да разберат, че във възпитанието на детето има работа, която само те могат да свършат.
Може би Жак Лакан все пак е успял донякъде да върне „библейската стойност“ на Бащата, след като психотерапията на „модерните“ проблеми във възпитанието символично следва старозаветната Соломонова мъдрост: „Който щади тоягата си, мрази сина си, а който го обича, наказва го навреме”. Езикът в този цитат е твърде образен и, разбира се, не трябва да ни подвежда към насилие или авторитаризъм, а да акцентира още веднъж върху един от най-наболелите въпроси във възпитанието – този за границите, които първо важат за родителя, а след това за детето. Въвеждането им е отредено на бащата, но ако той не се справи, граници могат да бъдат въведени от авторитетен близък или представители на различни институции като учители, педагози, психолози, инспектори и т.н.
Автор: Михаил Михайлов
[1] Но и не може напълно да избяга от този смисъл.
[2] Пълното наименование на тази концепция е „Трите логически времена на Едипа“.
[3] Идеята първоначално е разработвана в неиздадения приживе „Проект за научна психология“.
[4] Стивънс Ал. Логиката на езиковия изказ и психоаналитичната практика: Бащата, който казва „да“. Фройдистко поле, София, 2002, с. 17-22
[5] Долто,Фр.Несъзнавания образ на тялото. Център за психосоциална подкрепа и Българско пространство за психоанализа, София, 2005, с. 162





