Идентификация с агресора и възпитанието

Placeholder

Идентификацията с агресора е тема, която присъства рядко в психологическите статии, касаещи въпросите на възпитанието.  Въпреки това, този защитен механизъм срещу тревожността е често използван от децата и юношите в „трудните“ за тях моменти. Думата агресия може би извиква асоциации за насилие и травматизъм, но нека това не ни заблуждава – този защитен механизъм обичайно си плува във водите на „спокойното ежедневие“ и за неговото проявление не са необходими заложнически кризи и екстремно насилие.

 

Идентификация с агресора


Идентификация с агресора е защитен механизъм срещу тревожността, който е въведен от Ана Фройд още през 1936г. Това е процес, при който субектът се идентифицира с този, от когото се чувства заплашен. В следствие на идентификацията „жертвата“ може да развие следните черти:

  1. Да бъде агресивна на свой ред към други.
  2. Да подражава физически или морално на личността на насилника.
  3. Да възприеме символите на мощта на насилника.

Изключително важно при този защитен механизъм е, че на тревожността, идваща отвън, се противодейства чрез идентификация, т.е. чрез промяна на личността по определен образец. Промяна, която може да бъде и по-трайна, отколкото предполагаме. Именно това е важният въпрос – „Възможно ли е в характера и поведението си да открием черти, които сме усвоили, за да се защитим от тревожността, която някой някога е предизвикал в нас?“ Подобен въпрос можем да зададем и по отношение на възпитанието – „Възможно ли е възпитаващият да задейства защитния механизъм „идентификация с агресора“ при детето, в следствие на което то да развие трайни черти в характера и поведението си? Лошо ли е това?“.

 

Идентификация с агресора и биологията


Идентификацията с агресора има множество обяснения, но аз винаги съм я разглеждал като психологически еквивалент на адаптивно-защитния механизъм Бейтсова мимикрия, при която безвредно животно наподобява опасен или отровен вид. Ето един впечатляващ пример – безобидната ларва на молеца Hemeroplanes triptolemus при опасност се „превръща“ в змия.

Снимка на ларвата Hemeroplanes triptolemus от статията "Идентификация с агресора и възпитанието" написана от клиничния психолог Михаил Михайлов.

Имитацията на по-силна личност или представители на някои „опасни“ социални прослойки е особено видна при юношите, но на тях и тяхната тревожност ще обърнем внимание на отделно място.

 

Идентификация с агресора и възпитанието на детето


Когато търсим отговор на въпроса „Какво кара децата да слушат своите родители?“ най-често стигаме до две възможности:

  1. Детето се страхува от наказанията на родителя, защото ги преживява като загуба на обичта му[1].
  2. Детето слуша родителя си, защото, тласкано от обичта си, иска да прилича на него.

Идентификацията с агресора може да се разглежда като комбинация на тези две възможности – детето се страхува и се справя със страха си, като се опитва да подражава на този, от когото идва заплахата. Нека да обърнем внимание на следния чудесен пример от практиката:

С 12 годишно дете, което ще наречем Х., играем ролева игра. В нея Х. е престъпник, който след серия от нарушения на закона е осъден да влезе в затвора, а аз съм в ролята на полицая, който го придружава. По пътя Х. започва да се притеснява, че в затвора може да го настанят в обща килия с роми, които да го набият. Полицаят, разбира се, потвърждава тази вероятност. Х. започва още повече да се тревожи и на прага на килията извиква към въображаемите роми: „Не ме бийте аз съм циганин!“. (Полезно би било да се уточни, че Х. може да мине по-скоро за скандинавец)“

Логиката в този пример е пределно ясна – ако аз съм един от тях, то те не би трябвало да ме нападат.

Както уточних в началото, защитният механизъм идентификация с агресора плува във водите на „спокойното ежедневие“ и не бива да се свързва само с жертвите на насилие. За неговото задействане ключова е тревожността, която детето изпитва при взаимодействието си с някой, когото възприема като заплашващ, било то родител, възпитател или връстник. Във възпитателния процес възрастният неизменно се ядосва, критикува и наказва. Тези моменти тревожат детето и то, много по-често, отколкото си мислим, отговаря като им подражава. В моментите си на гняв например малкото момче или момиче се опитва да гримасничи като родителите си, използва техни реплики като „Ако продължаваш така, ще ти взема телефона и телевизора и повече няма да ги видиш!“,„Ама-ха, ще те накажа!“, „Не може да правиш така!“ и използва всичко, което е чуло да казват те, когато са били ядосани и са го критикували. По същия начин децата подражават и на други възрастни, които по някакъв начин са свързани с тяхното възпитание като баби, дядовци, възпитатели от детската градина и т.н. Много често например родителите чуват как „лелките“ от детската градината им се карат през устата на собствено им дете. Това често забавно копиране на възрастните всъщност говори, че процесът на идентификация с агресора (с този, който ни тревожи с критиките си) е протекъл. Неговото проявление можем да открием и на детските площадки, когато в играта или в някой конфликт, детето се проявява спрямо своите връстници като строг родител, който се кара със старателно заучени реплики и наказва по добре изпитани схеми.  

Според Ана Фройд идентификацията с агресора  е съвсем нормален механизъм,  който предхожда изграждането на Свръх аза (съвестта). При съвестта външната критика, която  идва от родителите, постепенно се превръща във вътрешна критика (самокритика). При идентификация с агресора външната критика избягва тази съдба и се насочва натам, откъдето е дошла – към външния свят. Фройд описва този процес като преминаване от пасивна в активна позиция, от ролята на жертва, в ролята на насилник. Когато в играта или в конфликтна ситуация с връстници детето отново започне да се държи като строг възрастен, то всъщност – казва Фройд – си отмъщава на един заместител. 

 

 Идентификация с агресора и юношеството


Израсналите през 90-те години на миналия век може би добре си спомнят модата да се имитират представителите на силовите групировки, които будеха основателен страх в абдикиралото общество. Най-вече момчетата, пленени от възхищението и тревогата си пред новите господари на ежедневието, се впускаха в тази странна мимикрия, която сега се осмива. Смешното от днешна гледна точка обаче, не присъстваше в онези дни, колкото страхът от произвола на по-силния. В отговор на това възхищение и страх подрастващите момчета често задействаха своята версия на Бейтсовата мимикрия. Те се опитваха да се представят за по-опасни и силни, отколкото бяха, подражавайки на поведението и външния вид на тогавашните „мутри“. От походката, през прическата до „символите на мощта“ като анцузи, златни верижки, спортно телосложение, бъдещите мъже всякак се опитваха да заблудят, ако не себе си, то поне обществото, че принадлежат към онзи вид хора, с когото човек не трябва да се закача.

Модерната версия на тази юношеска мимикрия от миналия век е подражанието на състезателите по смесени бойни изкуства (ММА). Медиите скоро ни напомниха за тази възможност с грозна случка от варненските улици, от която остана почти емблематичната фраза „…щот на бокс хода, на ММА хода[2]. Както е видно, тук смисълът на спортната активност не е постигането на високо спортно майсторство или крепко здраве, а внушаването на страх у околните. Можем да предположим, че в този случай, както и в много други, водеща причина за практикуването на бойни спортове е тревожността. Тревожност, която в случая се поражда от обстоятелството, че живеем в общество, в което пътищата ни (буквално) могат да се пресекат с по-силни и опасни от нас. При нефункциониращи закони изходът от подобна среща често се решава от по-силния. В този смисъл главният герой от случката с „уличното правосъдие“ някога може би не само е бил запленен от мощта на практикуващите бойни спортове, но е бил и силно разтревожен от нея. Начинът, по който се е справил е с тази трудна ситуация, е виден – подражание на по-силния вид.

По-мек вариант на юношеската идентификация с агресора са опитите да се имитира вербалната агресия на „популярните“ връстници, които обстрелват околните с остроумията си. Обезпокоени от възможността да попаднат под подобен „обстрел“, някои юноши се опитват да го избегнат, като всъщност самите те стават вербално агресивни спрямо околните.

Огъването под натиска на юношеската група и възприемането на нейните правила и норми също може да се свърже с тревожността, че групата няма да ни приеме или пък, че ще ни преследва с подигравките си.

 

Идентификация с агресора и възхищението от по-силния


При децата и особено при юношите наред с тревожността, която задейства защитния механизъм  идентификация с агресора, често се наблюдава и едно възхищение от „по-силния“. За да разберем това обвързване между тревожност и възхищение, може да ни помогне схващането на френския професор Даниел Лагаш. Според него, детето си представя родителите (възрастните) като всесилни фигури, които не само не се съобразяват с него, но и се опитват да го подчинят на волята си. Наистина има моменти, в които възпитанието не се преживява от детето като необходимост за едно добро развитие, а като произвол на по-силния, в случая на този, който се грижи за него. Именно в тези моменти възхищението се обвързва с тревожността. 

Родителската фигура може и да е обект на възхищение, но не трябва да бъркаме моментите, в които тя е обичана, с моментите, в които е плашеща. Именно вторите предизвикват защитната идентификация и тя е по-различна от идентификацията от обич.

 

Има ли идентификацията с агресора трайни последствия


Децата са силно зависими от родителите си както физически, така и емоционално. Всяка промяна в чувствата и поведението на родителя оказва влияние върху детето. В нормалния случай идентификацията с агресора е временна реакция в ситуация на тревожност. В дългосрочен план обаче тази реакция може да се утвърди като модел на поведение или у формиращия се млад човек могат да останат определени „изразни средства на гнева“ като гримаси, модулации на гласа, езикови изрази и определен тип наказания. Ето защо, когато някогашните деца на свой ред станат родители с почуда откриват, че в израза на гнева си и наказанията, които налагат, са заприличали на своите собствени майка и баща.

При юношите ситуацията е по-различна. Те могат да възприемат фигурите, които ги тревожат като успешни личности в обществото и така несъзнаваното подражание  (идентификацията с агресора) може да прерасне в това, което в психологията се нарича стратегия за справянесъс стресови ситуации (coping strategies). В тези случаи от модела на подражание се усвояват модели на поведение, които са преценени като успешни за дадена ситуация. Това особено личи при мъже, при които ширината на разкрачената походка се увеличава успоредно с покачващата се несигурност (тревожност). Погледнато в по-широк контекст, копинг стратегиите като адаптивен механизъм за справяне със стресови ситуации отново ни връщат към връзката между идентификацията с агресора и адаптивно-защитните механизми в биологията като Бейтсова мимикрия.

 

Заключение


Идентификацията с агресора е съвсем нормален защитен механизъм, който се среща непрекъснато в ежедневието, с тази разлика, че както бе посочено, при него имаме промяна на личността по определен образец. Дали тази промяна носи нещо добро или не следва да се преценява отделно за всеки индивидуален случай. По-важното е, че причината за тревожността – фантазменото измерение на ситуацията, в която се страхуваме от някого – остава в несъзнаваното. Чрез нейното осъзнаване и преработване, юношата и възрастният  имат възможността да избегнат съдбата, в която да се идентифицират по чужд образец.

От друга страна при децата има много малко възможности за контролиране на този процес, поради различния начин на мислене и световъзприемане. Отговорността остава в ръцете на родителите, които трябва да разпознават ситуациите на тревожност и начините, по които детето им отговаря. Едва след това всеки родител би могъл да се опита да управлява протичащите процеси в полза на детето и неговото развитие. Това от своя страна изисква добро себепознаване и ясна концепция за целите в детското възпитание.  

 

Автор: Михаил Михайлов /клиничен психолог/

          

 

 

 [1] Съответно, ако не преживява наказанията като загуба на родителската обич, а вярва, че при никакви обстоятелства не може да я загуби, наказанията нямат нужния ефект.

[2] Случката може да си припомните тук https://gospodari.com

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail