
Очи обещаващи, очи очароващи, очи вълнуващи, очи възбуждащи, очи желаещи, очи пленяващи, очи галещи, очи говорещи … в шепот приглъхнал … за време изгубено.
През 2001 г., в едно интервю, френският психиатър и психоаналитик Дидие Лорю[1] ще каже, че в любовта от пръв поглед двама души се запленяват един от друг и без да знаят попадат отново в далечното детство, във времето, в което бебето и майката, прехласнати един от друг, се изгубват в погледа. Нещо повече. В школата на френското лаканианство, в която е обучен Дидие Лорю, погледът се възприема от бебето като обект. Обект, за който в нашия малко поетичен увод намекнахме, че може да обещава, да вълнува, да пленява, да гали, да доставя най-общо казано удоволствие (наслада).
От другата страна на Ламанша, в Англия, ще кажат, че тези първични обекти могат да бъдат добри (даващи) и лоши(заплашващи). Обединявайки двете концепции можем да твърдим , че погледът явно играе във влюбването роля на един добър, даващ обект, който функционира като машина на времето, пренасяща ни назад към митичното ни минало, което не можем нито да изговорим, нито да мислим. Във влюбването от пръв поглед това митично минало се завръща и за кратък миг ни откъсва от реалността. „Прехвърча иска между нас“, „свива ми се стомаха“, „сърцето/ дъха ми спира“, „онемях“, „подкосиха ми краката“ и прочие са изразите, които в българския език се използват, за да маркират този момент.
Фройд твърди, че психоанализата и изкуството са двата пътя към истината. Следвайки това убеждение ние не можем да останем безмълвни и да не дадем няколко примера, с които да потвърдим неговите думи. Самият Дидие Люро предлага хубавия пример с песента на Франк Синатра „Непознати в нощта“ (Strangers in the night). В края на песента, посочва той, „Синатра пее нещо, което всички хора разпознават на всички езици, а именно „ду-би-ду-би-ду, да-да-да-да-да”[2]. Бебешки език, който ни показва, че когато се влюбиш, една част от теб попада в детството и се захласва в другия, както бебето някога е било запленено от майка си. Ако някой е започнал да се притеснява, че в края на нашите търсения отново ни дебне ухиления цар Едип, нека да го успокоим. Древногръцкият мит е на светлинни години разстояние, а ние сме така да се каже в началото на психичното време, когато майката е единствената вселена която познаваме.
Да продължим с още един лиричен пример, този път от нашите ширини. Ето какво пише Ралица Генчева в стихотворението си „Виждал ли си очите на майка ми“:
„Виждал ли си очите на майка ми?
Там живеем ние.
Били сме първо любов,
после мечта,
накрая – светът й.
Там са убити хиляди лоши погледи.
Там са умирали болести и заплахи …“
/Ралица Генчева/[3]
Харесва ми този пример, защото тук е загатната и другата възможност – погледът да бъде и един лош обект.
В киното също можем да открием прийоми, които чудесно илюстрират как влюбените се изгубват в погледите си и напускат действителността, попадайки в една друга реалност. В холивудския „Титаник“, Леонардо ди Каприо и Кейнт Уислент ще се завъртят в еуфоричния си ирландския танц и докато заобикалящата ги действителността замъглено заотстъпва, погледът им, който ги свързва,ще ги пренесе в един по детски щастлив свят. От другата страна на Атлантическия океан, седем години по-късно, във френския филм „Изгубени в Париж“, една мускулеста библиотекарка и един бездомник в женски дрехи, ще повторят това упражнение в своето любовно танго. Примерите са безброй.
Следващия път, когато случайни погледи Ви накарат да потръпнете, знайте че за миг сте прескочили няколко епохи, за да се озовете в едно време, където винаги ще останете малки деца. Това не е някаква мистика или съдбовна предопределеност. Любовният обект не е пратен от съдбата или от Бог, той може да не се окаже това, което се надявате. Погледът е онази магическа сила, която в определени моменти ни изкушава с обещанието, че изгубеното време ще се завърне.
Очи обещаващи, очи очароващи, очи вълнуващи, очи възбуждащи, очи желаещи, очи пленяващи, очи галещи, очи говорещи … в шепот приглъхнал … за време изгубено.
Автор:
Михаил Михайлов – Михаил Михайлов е психолог, психотерапевт, завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийския университет през 2008г. Неговата тясна специализация е в детско-юношеското консултиране, и консултиране при тежки раздели и загуби.
Членство: Асоцииран член на „Българската асоциация по психоонкология“, член на „Дружество на психолозите в България“, съосновател на сдружение „Пространство за мен“. Повече информация за Михаил Михайлов може да намерите тук!
[1] www.bela.bg/архив/брой-11-2007/
[2] Пак там
[3] https://www.iwoman.bg





