„Кожа“: Психологът Михаил Михайлов за новата работна реалност

Психологът Михаил Михайлов за Forbes БългарияВ подготовката за материала„Психично-здравна епидемия“, част от поредицата в партньорство със списанеForbes България, разговаряхме със специалисти психолози и психотерапевти за това, как се отразява новата работна реалност върху психиката.

В този материал ще ви представим разговора с психолога Михаил Михайлов. Колко важна е работата за нас и как понасяме икономическата несигурност, ефикасна ли е комуникацията онлайн и как се отразява работата от вкъщи на продуктивността ни – отговори на тези и други въпроси ще намерите в интервюто.

 

Колко важна е работата и финансовата стабилност за психичното ни здраве?


Това са изключително важни и не по-малко трудни въпроси. Първо трябва да направим малко уточнение – когато говорим за връзката между работата и психичното ни здраве, ние имаме предвид най-вече възможността чрез професионалния си живот да изпитаме удовлетворение, да избягаме при нужда от вътрешната или от външната реалност  или да спечелим повече пари. На този финансов аспект ще обърнем внимание отделно, тъй като в него има както голяма доза прагматизъм ,така й известна доза символизъм.

  1. Удовлетворение от работата. Удовлетворението от работата дължим на възможността чрез упражняването на определена професия да задоволим по социално приемлив начин наши влечения, които сами по себе си са неприемливи или пък да променим представите си за самите себе си. В първия случай говорим за така наречения процес на сублимация, при който реализираме психичната си енергия спрямо нормите на обществото. Например властолюбив човек, който изпитва удоволствие от контролирането на околните, би бил много подходящ за силови институции със строга йерархия, каквито са например полицията и армията. Във втория случай, човек може да се опита да промени представите си за самия себе си, компенрсирайки в професията свои физически или психически дефицити чрез високи професионални постижения или чрез алтруизъм, като постави себе си в услуга на околните. Или казано с други думи – да промени Аз-образа и самооценката си.
  2. Работата като бягство от вътрешната реалност. Някои хората инстинктивно при тежки загуби и голямо страдание в личния си живот се опитват да избягат в работата си, за да „не им остава време и енергия“ да мислят за болката си. Може да кажем, че това е обратният процес на бягството от реалността, при който човек се опитва да избяга от вътрешния си свят в действителността, стоейки непрекъснато зает с някакви дейности.
  3. Работата като бягство от външната реалността. Въпреки, че е разпостранено схващането, че работата всъщност е връзката ни с реалността, поне що се касае до реализацията ни в обществото, много често се наблюдава и обратния процес – хората бягат от една част от реалността чрез професията си. Например при несполуки в интимния, семейния живот или трудно родителстване, много хора се спасяват под едно или друго рационално обяснение в работата си. В по-широк смисъл бягството от реалността в професионалния живот най-лесно се наблюдава при хората на изкуството, в онези моменти на „лека наркоза“, когато фантазменият личен свят се претворя в произведение на изкуството.

Когато говорим за връзката между финансовата стабилност и психичното ни здраве, ми се иска да разграничим прагматичния и символичния аспект, които тя носи. Прагматичният аспект на финансовата стабилност е лесно да се улови – чрез него много по-лесно бихме постигнали освен физическото си оцеляване и почти всичко , за което говорихме до сега – сублимацията, компенсацията, алтруизма и бягството от реалността. Но символичният аспект е нещото, което в по-голяма степен привлича вниманието ми. Финансовият успех сам по себе си е признание, че си се справил в живота, за много хора той е нещо, като оценка отличен 6. И това всъщност не е запазена марка на протестанската етика и нейното отроче капитализма, но и на българската еснафщина.

В заключение на тези абстрактни разсъждения, можем да цитираме и едно изследване на Симон Маккейб (Simon McCabe) от 2018г, публикувано в Британското списание за социална психология, според което дори самото мислене, че може да останеш без работа, води до увеличаване на мислите, свързани със смъртта. Ако перифразираме резултатите от това изследване, в духа на горе посочения символизъм, „финансовата двойка“ в живота може да се преживее като смъртоносна заплаха.

 

Какво представлява тревогата от финансовата нестабилност и страхът от загуба на работното място? Какъв е техният ефект върху качеството на живот и психиката?


За страх говорим, когато е налице конкретна заплаха, с която това чувство е ясно обвързано, докато тревожността е свързана по-скоро с едно очакване да се случи нещо лошо, което понякога е много смътно, неосъзнато, а друг път е силно присъстващо (доминира в ежедневието ни), но е трудно да се свърже само с една конкретна и ясна причина.

В случая финансовата нестабилност и страхът от загуба на работното място, имат ролята на стресогенни фактори и предизвикват съответните реакции на стрес. Ако човек не може да се справи с него и да се адаптира към ситуацията, може да се наблюдават реакции като депресивно настроение, тревожност, безпокойство, безсъние, отчаяние, затруднено извършване на ежедневните дейности, злоупотреба с алкохол (или други вещества), агресивност и др.

 

Как се отрази промяната на работната среда и динамика (от офис към хоум офис) на продуктивността?


Според едно популярно изследване на професора по икономика от Станфордския университет Никалъс Блум (Nicholas Bloom), провеждано в продължение на две години, работата от вкъщи носи много ползи както на работниците, така и на техните мениджъри. Изследването било проведено в голяма китайска компания в продължение на две години. В него участвали 500 служители, разделени в две групи. Контролната група продължила работата си от вкъщи, а експерименталната работила от дома си. По време на експеримента  работещите от вкъщи подобрили представянето си с 13 % спрямо тези, които работят в офиса, като процентът се повишил до 24% , когато тази практика се разпостранила в цялата компания. Също така текучеството при тези, които работят от домовете си намаляло наполовина, а това спестило изключително много ресурс на мениджърите за набирането и обучението на нов персонал. В заключение професор Блум препоръчва работния режим да бъде комбинация от дни, в които се работи в офиса с такива, в които се работи вкъщи.

Друго изследване на Глен Дътчер (Glenn Dutcher) показва, че работата от вкъщи наистина помага при решаването на креативни задачи, но влошава продуктивността при „скучни“ такива.

Повишаването на продуктивността обаче не означава задължително, че се повишава и удовлетвореността  или че се подобрява психичното състояние. Изграждането на баланс между личния и професионалния живот, когато те се случват в едно и също пространство, се оказва по-трудна задача, особено, когато като фактор се намесва и грижата за децата. Грижата за децата, както и социалната дистанция, която трябваше да се спазва и след приключването на работния ден (независимо къде се случваше той), са два много важни фактора, които не се изследват в цитираните проучвания и все още е рано да се направи съпоставка между ефективността на  работата от вкъщи във време, в което трябва да се спазва социална дистанция и във време, в което няма наложени ограничения.

 

Колко ефективна е комуникацията онлайн в сравнение с живия контакт? Какви са разликите и могат ли да се компенсират?


Най-общо казано, човек изгражда представите си за действителността благодарение на информацията, която получава от сетивата си и нейното обработване. В „живия контакт“ ние получаваме информация от петте си сетива и изграждаме по-пълноценна представа, например за човека пред нас, като същевременно го  категоризираме спрямо личния си опит: дали ни харесва или не; имаме ли му доверие или смятаме, че лъже; събужда ли в нас сантименталност (ако ни напомня за скъп познат или близък) или ни отблъсква и т.н. При онлайн контакта, към момента, технологиите ни дават двуизмерно изображение и звук, за които ние знаем, че са далеч от реалността. Пропуските трябва да запълним с въображението си и така, когато стигнем до обработката на информацията имаме скица на реалността , за която не знаем колко е реалистична. За някои хора това е дори добредошло, защото могат да фантазират на воля, но за други такава скица на реалността е проблем и имат чувството, че това, което се случва, не е реално.

В професиите, в които се обменят предимно технически данни, количествени измервания и т.н. сетивата не играят толкова голяма роля за ефективната работа, тъй като умозаключенията (представите за реалността в случая) се правят на базата на математиката и нейните закономерности. В тези професии липсата на „живия контакт“ се свързва с неформалната комуникация, в която човек задоволява други свои нужди като например да флиртува, да изпъкне пред останалите, да се сравни с тях, да научи нещо ново и т.н. И ако за някои служители тази неформална част от работния процес е много важна, понякога повече от пряката им работа, то за други тя е „разсейващ“ фактор. Това обяснява защо много служители разказват, че в периода на изолация са станали дори по-ефективни в изпълнението на работните задачи.

В други професии като психотерапията например, живият контакт се предпочита не само от клиентите, но и от специалистите именно заради по-горните причини, свързани с плуването между въображение и реалност. В тази сфера обаче също няма едно правилно решение. Някои клиенти не могат да работят ефективно „онлайн“, други го правят много по-добре така, отколкото „на живо“. Не трябва да забравяме и че човекът е адаптивно същество и колкото повече му се налага да работи онлайн, толкова по-добре се научава да го прави.

 

Наблюдаваме реакции в двата полюса относно връщането към познатата работна среда – някои нямат търпение да се завърнат на работното си място, докато други като че ли свикнаха с работата от дома и с нежелание се връщат към ритъма на работа от офис. Има ли подход, които би улеснил този преходен период ?


Мисля, че изолацията разкри нови начини, по които може да функционира не само един бизнес, но и самите служители. Работата от вкъщи в някои сфери и с подходящите служители може да се окаже по-печеливша, спестявайки средства и увеличавайки ефективността. За служителите, на които им хареса работата от вкъщи, лек преход няма да има, защото те тайно ще си мечтаят да се завърнат там, където са се чувствали по-добре и може би някои вече се питат как могат да организират професията си така, че да не им се налага да „ходят до офиса“. Което пък дава възможност да се развиват услуги, свързани с дигитализацията и автоматизацията например.

 

Професионалните психологични общности по света бяха много активни в изследване на случващото се.  Разбраха ли нещо психолозите за културата и навиците ни на работа от тази кризисна ситуация, което би ни помогнало за подобряване на работната динамика и справяне с евентуална повторна вълна?


Всеки опит в справянето с някаква ситуация е полезен и може да ни помогне да се справим по-успешно, ако попаднем отново в същото положение. Моята хипотеза обаче е, че ако има втора вълна, тя ще се преживее емоционално по-тежко от хората. Повод за подобни разсъждения ми дава наблюдението, че хората много бързо искат да забравят за опасността, която, ако съдим по случаите на новозаразени, въобще не си е отишла и да продължат живота си както преди кризата. „Продължаването“ или „възстановяването“ на живота обаче не се свързва с подготовката за евентуална нова вълна или с превенцията ѝ,а с наваксване на пропуснатите удоволствия като ваканции, почивки, ресторанти, кафенета и т.н. Общо взето хората понесоха без големи усилия това „отлагане на удоволствието“( една от основните функции на Аза) около месец и половина, след което напрежението силно се повиши и започнаха опитите за неговото вентилиране като „Голямата Великденска разходка“ например. Това покачващо се напрежение се усети от управляващите и те много бързо прехвърлиха отговорността за контрола на заразяването върху обикновения човек, като отмениха на практика почти всички мерки. Но главното ми притеснение относно справянето с емоционалните последици при евентуална втора вълна се базира именно на наблюдението, че хората не могат да живеят твърде дълго в лишения, които в други времена биха били сметнати дори за изобилие и в името на удоволствието са готови да забравят всяка опасност. При втора вълна, особено ако се случи през летния сезон, очаквам по-силно изразени разочарование, отчаяние и  най-общо казано депресивни реакции. Това неминуемо ще се отрази и на работната динамика.

 

Този опит направи ли по-осезаема нуждата от психично-здравни политики на работното място и какво биха могли да направя работодателите, които искат да се погрижат за психичното добруване на своите подчинени/работници?


 Може би да. Вече научих за една компания, която именно поради кризата се опитва да включи в пакета си от социални придобивки психологическо консултиране за своите служители, наред с други дейности.

Но мисля, че има още много път да се извърви, докато психологическото консултиране и психотерапията започнат да се разглеждат като наука с доказана ефективност. И този път трябва да се извърви не само от работодателите, но и от самата гилдия на консултанти и психотерапевти. Може да се каже, че психотерапевтичното съсловие е „длъжник“ на обществото и не полага достатъчни усилия за организирането на информационни кампании, които да ориентират обикновения човек за ключови въпроси касаещи психологическото подпомагане като например:

  1. Каква е разликата между психолог, клиничен психолог, консултант, психотерапевт, психиатър, детски психиатър, училищен психолог, организационен психолог.
  2. Каква е разликата между психологическо консултиране и психотерапия.
  3. Какви психотерапевтични направления има в България. Кой може да извършва консултантска дейност? Кой може да извършва психотерапевтична дейност.
  4. Каква е ефективността на психотерапията (защото тя е измерена) и как протича тя.
  5. Къде е психологическото консултиране и психотерапията спрямо все по-популярните мотивационно ораторство и „коучинг“ т.н.

Сега, ако работодателите решат да предоставят услугата психологичеко консултиране на своите служители, могат да избират от около 30 психотерапевтични школи, между които едва ли правят голяма разлика. Моето мнение е, че и двете страни трябва да търсят пътища едни към други, за да може повече хора да се възползват от психологическите услуги, които не само подобряват качеството на живот – те могат да променят самия живот.

Интервюто е публикувано първоначално в „Кожа – платформа за психично здраве“.

 

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail