Детски психолог: Таткото в живота на детето

Placeholder

Текстът по-долу е суровия материал на интервюто ми за списание  „Здраво дете – практическа педиатрия за родители“.

 

1. Различна ли е ролята на таткото от тази на майката за детето? Какво са таткото и майката за всяко дете?


Отговорът се съдържа в самия въпрос, но преди да му отговоря по същество, ще отворя една скоба, за да изясня единствената гледна точка, според която сме обобщили познанието си до момента по въпросите за какво служи майката и за какво служи бащата или – казано по друг начин – каква е тяхната роля. Колкото и да е странно, тази гледна точка дори не идва от психологията, а от структурната лингвистика. Според това направление езикът е „…система, в която всеки елемент може да бъде дефиниран само чрез логическите връзки на еквивалентност или опозиция, в които той се намира с останалите елементи“[1]. Ако приемем, че семейството е система, то ролята на бащата и ролята на майката като нейни елементи могат да се дефинират в опозиция (като различни) или в еквивалентност (като припокриващи се). В психологията към момента те се определят изключително в опозиция (като различни).

Историческото развитие на познанието за ролята на майката и ролята на бащата следва тази гледна точка. Ако напуснем системата на семейството, в която ролята на майката се различава от тази на бащата (дефинира се в опозиция) и се пренесем в системата на психологическата наука и по-точно в системата на психоанализата (която основно се занимава с въпроса за ролите в семейството и тяхното отражение върху детското развитие) ще открием, че не само имаме различни акценти относно това, кое е по-важно – „майката“ или „бащата“, но имаме и различни психоаналитични течения, които упорито защитават и пазят това различие. От едната страна хладнокръвно противостои английската Школа на обектните отношения[2], която изследва изключително връзката майка-дете и дори не говори за бащата, а от другата – смело се сражава френското лаканианство[3], според което сякаш всичко хубаво произтича от функцията на бащата. Въпреки тази студена шовинистична война, ние трябва щедро да черпим от многогодишния клиничен опит на двете течения.

Ролята на майката


Човекът, който е в ролята на майката трябва да изпълни две много важни функции. Първата е да помогне на детето да изгради представа за света (някои биха казали илюзия), в която той е едно добро място, устроено така, че да задоволява всяка негова нужда. Детето се „уверява“, че в този добър свят има някой, който иска то да живее, обича го и се грижи за всяка негова потребност. В Школата на обектните отношения този „някой“ се нарича добър обект (този, който дава). Така имаме един добър свят и в него има добри обекти, с които детето ще може на свой ред да се идентифицира. В ежедневието това се постига чрез всеотдайните майчински грижи. Теоритизирането на този важен етап от развитието на детето непосредствено след раждането дължим на британския педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът. Той казва, че през първите месеци от живота достатъчно добрата майка  е тази, която отговаря винаги, когато бебето я повика:  това е безропотното, пълно, всеотдайно отговаряне на нуждите му.

Защо тази фаза е толкова важна? Бебето няма да изпита просто разочарование, ако не се отговаря на нуждите му – то  ще се чувства като заплашено от унищожение. Нервната система на новороденото е все още недоразвита и то не прави разлика между дразненията, идващи от външния свят и тези, които идват от тялото му. То не може да предвиди нито как да ги премахне, нито колко дълго ще действат. Когато е гладно, бебето не знае, че майка му или грижещият се за него човек ще го нахрани след една минута, защото няма изградено понятие за време. То чувства болка и колкото по-дълго се отлага задоволяването на физиологичната потребност, толкова по-силна става тя. От един момент нататък това не е просто разочарование от заобикалящия го свят, а страх че то ще бъде унищожено от усилващата се болка. Ако детето живее продължително време в този лош свят на болка, в който няма добри обекти, то и неговото развитие би се смутило.

Благодарение на всеотдайните майчински грижи представата за добрия свят и добрите обекти в него е изградена. В следващия етап обаче тя трябва да се ревизира и да се приближи към реалността. За тази цел достатъчно добрата майка излиза от ролята си на послушна халюцинация – след първоначалния период на активно адаптиране към нуждите на бебето предстои етап, в който майката постепенно, в тон с възможностите му да понася известна доза разочарование, започва по-малко да се съобразява с исканията му. На първо време това означава да не ги задоволява веднага, но и да не отлага твърде дълго. Разбира се, бебето няма да е доволно от тази нова реалност, но за да се справи с разочарованието от забавеното задоволяване, то ще засили процесите на помнене, припомняне, фантазиране, сънуване, интегриране на минало, настояще и бъдеще, а хората, които го заобикалят, ще станат по-реални, откъсвайки се от магичния контрол на неговото искане. Уиникът твърди, че първата организация на Аза идва именно от многократното възстановяване от такива разочарования. Това преживяване води до зараждането на Аза и нарастване на способността за справяне с фрустрацията. В ежедневието забавеното задоволяване е свързано най-вече с налагането на определен дневен режим и захранването. Важни тук са темпът и търпението на майката, за да може детето да се възстанови от разочарованията си, които са свързани с промяната на средата му.

Втората важна функция на майката е да въведе бащата във взаимоотношенията с детето и да му позволи той на свой ред да изиграе своята роля.

Ролята на бащата


Може да се каже, че бащата  застава на страната на реалността извън диадата майка-дете и помага на детето да разбере, че то и тя не са сами в света. В тази реалност обаче – извън връзката майка-дете – има ред и правила. Истинската функция на бащата е да съобрази желанията и влеченията на детето с този ред и да урегулира удоволствието му спрямо нормата. Това е възможно единствено, ако са изпълнени две условия:

  1. Бащата на свой ред спазва правилата, признавайки културния ред.
  2. Майката предпочита бащата пред детето. Какво означава това? Разбира се, детето може да бъде смисъл на нейния живот, но в този живот трябва да има и нещо друго, което да носи удоволствие и което детето не може да даде.

Когато говорим, че от функцията на бащата идват границите, правилата, забраните трябва да имаме предвид, че това не е простото „командорене“. Бащата трябва да зададе границата по такъв начин, че да признае желанието на детето, насочвайки го към подходяща форма на задоволяване и зачитайки личността му. С други думи – той задава рамка, в която детето може и само да намери позволена и конструктивна форма на задоволяване.

В нашия културен контекст функцията на бащата е свързана и с признаването на детето и даване на фамилното име. Този често подценяван акт има много важно символично значение. Припознаването на детето не държи сметка за кръвната връзка, а е свързано с желанието на един човек да се грижи за едно дете, което приема за свое. С фамилното име детето се вписва в обществото с определена идентичност и това може да предопредели и отношението на социума към него.

Какви са отраженията на ролята на бащата върху детската психика.

  1. Благодарение на това, че бащата е въведен и предпочетен от страна на майката, детето напуска пиедестала си на нейн идеал. Това е много важно за бъдещата му адаптация, тъй като детето, което и да е то, не е идеал в обществото и ако не „знае“ това ще продължава да изисква от другите да го виждат по този специален начин. Да бъдеш специален в обществото обаче е позиция, която се постига с реални умения и постижения, а не със родителски внушения.
  2. Благодарение на правилата детето ще открие своите приемливи форми на задоволяване на желанията си и ще се научи да отлага задоволяването, когато то не е възможно. Правилата не само ще го включат в културния ред, но ще му помогнат да изгради и идеали, съобразени със „закона“, които да следва.

 

2. Кои „уроци“ са присъщи на таткото във възпитанието на детето?


Всеки един добър баща трябва не толкова да се фокусира върху децата си, колкото върху грижата за майката, своята партньорка. Едва когато тя го предпочете пред детето, както вече казахме, бащата ще има нужния авторитет да изиграе своята конструктивна роля.

 

3. Ако таткото отсъства по една или друга причина в живота на детето, как би могло да се компенсира това по някакъв начин?


Според теорията, чийто фокус е предимно върху ролите и функциите, изпълнявани от тези роли, самият деятел или актьор не е толкова важен. В днешно време това е често срещано явление – самотната майката не само трябва да е достатъчно добра, но трябва да се нагърбва и с нормативната функция (ролята на бащата), налагайки правилата във възпитанието на детето. Понякога ѝ помагат други близки от обкръжението като вуйчовци, чичовци, дядовци. В други случаи този процес бива подпомогнат от специалисти като психолозите или от представителите на различни институции – педагози, социални работници, инспектори в детска педагогическа стая и т.н.. Всички те се появяват, когато нещо във функцията на бащата куца. Според структурализма, за който стана дума, самият деятел не е толкова важен, колкото логическите връзки, които има от ролята си с другите елементи от системата, в случая семейството. Според моя опит обаче, това не е толкова вярно. Децата до определена възраст са много далеч от абстрактното мислене на възрастните и мислят доста по-буквално. Например изоставените деца, колкото и успешно да бъдат обгрижвани от възпитатели, приемни родители или осиновители, винаги в един момент силно се интересуват от биологичните си родители, от корените си. Дали искат да ги намерят, за да им простят или окончателно да се откажат от тях, този въпрос винаги е свързан с една празнина, която може да се компенсира, но не винаги в степента, в която ни се иска. Тя е свързана с желанието на родителите да дадат живот и оттам – със смисъла на личното съществуване. Въпросите, които тези деца съзнателно или несъзнателно си задават са „Защо съм на този свят, след като са ме изоставили“, или казано по друг начин „Защо съм жив след като не ме искат собствените ми създатели“.

В контекста на въпроса за бащата това означава, че детето ще търси реален мъж, който да влезе в тази роля.   Но дори и „героят“ да бъде открит и той да изиграе добре ролята си, въпросът за кръвния баща ще остане.

 

4. Вашите съвети към татковците – как да изградят своята пълноценна връзка с децата си.


Пълноценна връзка с детето се изгражда – независимо дали става дума за бащата или за майката – когато се отнасяме към него като към личност (субект) със свое желание и цели, а не като към предмет (обект). Има едно популярно изказване, което е много подходящо като отговор на поставения въпрос и носи същия смисъл „Трябва да говорим „със“ детето, а не на него“. Това не бива да се разбира като угаждане на детското желание, а като признаване, че детето има такова и следва да го съобрази с общовалидните ни схващания за доброто и за злото.

След като сме признали личността на детето като нещо различно от нас и нашите амбиции е добре да бъдем и честни с него. Много често родителите спестяват истината на децата с оправданието, че тя може да им навреди. Всъщност родителите се опитват да избягат от своята трудност да говорят за нея, а това означава, че има нещо в реалността, което самите те не приемат – дали става въпрос за смъртта, сексуалността, лична или семейна травма няма никакво значение. Детето винаги знае емоционалната истина и възрастният трябва да му помогне да я разбере и интелектуално като значение, като я облече в думи, които детето ще разбере.

 

Автор: Михаил Михайлов /детски психолог/

 

[1] Шарланова, В. Структурализъм. // Българска етнография. https://balgarskaetnografia.com/etnografiata/skoli-i-napravlenia/strukturalizam.html (30.08.2020)

[2] Школа на обектните отношения – психоаналитично напраление свързано с работата на психоаналитици като Мелани Клайн, Улфред Бион, Доналд Уникът и др., акцентиращо на фантазменото измерение на отношенията между субекта и заобикалящото го обкръжение.

[3] Лаканианство – психоаналитично направление свързано с работата на Жак Лакан.

 

Текстът е подготвен специално за списание „Здраво дете“. Редактирания вариант може да намерите тук.

 

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail