„Социална мрежа“: Отпадането на мерките и бягството от реалността

 

За тези, които обичат да четат, текстът по-долу подробно пресъздава разговора в студиото, а останалите могат да изгледат клипа.

 

Какво наблюдавате по улиците и ако трябва да сравним – в началото на извънредното положение, в пълната изолация, при която хората не смееха да излязат до магазина и сега при разхлабени мерки – всичко е отворено, живота ври и кипи и 130 заразени за ден.


 

Наблюдаваме една отчаяна борба с тревожността, със всички средства, по всякакъв възможен начин. В началото имахме и изследвания, които установиха, че от една страна имаме тревожност, а от друга – страх от самия вирус, като тревожността преобладаваше над другите чувства …

 

… каква е разликата между тревожността и страха от вируса …


Страхът го свързваме с някаква конкретна причина. Например при „страх от куче“ –  когато имаме такова се страхуваме, а когато го няма, не се страхуваме. Тревожността е чувството, когато очакваме да се случи нещо лошо без да имаме конкретен „обект“, който да ни заплашва. Изследването показваше, че страха от самия вирус не е много голям, но тревожността, например че може да останем без работа, беше достигнала по-високи нива.

Това състояние се задържа около месец и половина – два, след това друго изследване на БАН показа, че нивата на тревожност и страх са спаднали, а с тях се намали и спазването на мерките. Хората вече не вярваха на опасността.

 

Защо се случи това?


Някои го обясняват с това, че човек се адаптира към ситуацията, но аз мисля, че като поколение не сме свикнали да отлагаме удоволствието за в бъдеще. Една от основните функции на Аза, ако мога да вмъкна това понятие, е да отложи задоволяването за по-подходящ момент или да промени реалността, така че да може да задоволи свое влечение или потребност.

В случая хората се отказаха да ходят на дискотеки, барове, театри и други дейности, които им носеха удоволствие за месец, месец и половина, след което имаше едно „голямо наваксване“ на всичко, което до този момент беше отложено. За мен това не беше добра стратегия. В същото това време, при разхлабването на мерките, се наблюдаваше и едно друго явление – хората се опитваха да забравят опасността, която толкова много ни тревожеше, все едно не е съществувала. Този процес в психологията наричаме изтласкване. След този опит за изтласкване хората се опитаха да започнат живота си на ново с планове за новата работа, пътуване в чужбина, морето, а тревожността продължи да съществува потайно, въпреки че числата, реалността ни показваха, че се развива една съвсем различна тенденция. Затова пак казвам, че се води една отчаяна борба с тревожността, с всички възможни средства.

Ще отворя една скоба за естествените защитни механизми срещу тревожността. Най-честите ни защитни механизми през тези три-четири месеца бяха:

  1. Отричане. Когато си казвахме в началото: „…това не е толкова опасно…“, „…това е само един вирус…“, „…той е като грипа…“, „…той е чак в Китай, тука никога няма да дойде …“

… има все още теории, че не съществува…


Има, и това е отрицанието. Вирусът доказано съществува и видяхме какво стана в Италия, Испания, а в момента и в САЩ.

  1. Другият защитен механизъм, който щедро използвахме беше проекцията. На нея дължим всичките конспиративни теории, които измислихме: че някъде, някой бил измислил този вирус и той може да спре по всяко време, стига някой да реши. Това показа нашата безпомощност да контролираме еволюцията на един биологичен вид, какъвто е вирусът и всъщност реалността. Този факт причини огромна тревожност. Опитахме се да се справим с нея лесно – например с логиката „Вирусът е измислен, този който го е измислил може лесно да го спре“. Виждаме обаче, че не се случва точно така.
  2. Защитният механизъм, който най-много ме впечатли и който според мен се оказа най-продуктивен, беше изместването. Енергията от тревожната представа, че се случва нещо лошо, се взе и се използва за направата на нещо, което носи удоволствие, например – на комедийни шаржове. Тогава се появиха всички остроумия, свързани с „Генералът каза…“, като по този начин една тревожна енергия се превърна в удоволствена енергия и хората успяха да се разведрят.

… през чувството за хумор…


Точно така. Дори успяха да изразят в някаква степен и своя негативизъм спрямо това, което се случва и този, който взима мерките.

 

Това достатъчно обяснение ли е на факта, че от ден на ден заразените растат, а ние живеем така сякаш това не се случва.


В това е проблемът – разминаването между реалността и нашия опит да се спасим по всякакъв възможен начин от тревожността – един вид да отречем факта, че тази опасна реалност съществува. Тя всъщност съществува.

Какво е здравото поведение в нашата ситуация в момента, за да не се стига наистина до неприятните картини, които скоро ставаха в Испания, Италия и Франция.

Връщам се малко назад в отговора си – като говорих за защитните механизми срещу тревожността, трябва да припомним, че всичките специалисти (психолози) се опитваха да ги подсилят. Те казваха „Не си променяйте ежедневието“, „Пийте си любимата марка кафе“ все едно нищо лошо не се случва – така ще се спасим от тревожността. Или – има погребение, а ние ще пляскаме с ръце и ще пеем песни. Ето така се подсилваше отрицанието. Друг защитен механизъм, с който особено много се заиграха, бе изместването. Тогава ни казваха вместо да се тревожите, използвайте тази енергия да научите нещо ново…

 

…това не е ли нещо положително, някои мои познати инициираха бизнеси „онлайн“…


…положително е, но не е панацея и има временен ефект, защото не променя реалността, свързана с инфекцията. Така само за момент се справяме с нашата тревожност, но реалността, както виждаме, е набрала скорост и въобще не се интересува дали я харесваме или не.

Моят съвет, това, което аз се опитвам да правя – тъй като тези защитни механизми, за които говорихме, при мен, поради естеството на работата ми, не протичат толкова несъзнавано и аз не мога да се ползвам в пълната им сила – е да приема, че има опасност и да я сравня с други опасности, характерни за моето поколение. След това си давам сметка какви неща мога да направя, за да се предпазя и те всъщност не са чак толкова много – да ходя с маска на места, на които има много хора и горе-долу е това. Приел съм, че има опасност и наистина може да се разболея, но масово хората не приемат това. Те искат чрез защитните механизми на отрицанието, проекцията, ученето на дигитален маркетинг или чужд език да се спасят от реалността, но това няма да се случи, тя рано или късно ще ни застигне. И колкото повече си затваряме очите и не поглеждаме към реалността, толкова по-близко сме до момента, в който тя ще ни изненада за „Здравей“.

 

Много интересно нещо предложихте – приемането, че може да ни се случи нещо лошо. Как се приема подобно нещо.


Много трудно. Такова приемане изисква много психична работа. Аз дори си давам сметка, че и в момента ми е трудно да приема това осъзнаване, но го приемам, тъй като все пак съм работил по различни проекти в „опасна среда“ и съм се срещал с ХИВ болни, туберколозно болни, болни от сифилис и други групи от хора, които имат някакво носителство, което може да ме зарази, ако аз не спазвам някакви мерки. И, да Ви кажа, не съм свикнал много лесно. В началото например много залитах по дезинфекцията на ръцете. Така че не мога да ви кажа, че става за един ден или когато Ви го каже специалист. Става много трудно, защото все пак това е въпросът за приемането на смъртта. Мисля, че ние сме много далеч от това мислене, от свикването с „новото нормално“.

 

Може би сме много далеч от това мислене като общество, но на индивидуално ниво всеки има свободата за своя личен избор – как да живее, какво да приема, как да постъпи. Като казвате „става трудно“, все пак имате ли някаква съвети, насоки, стъпки как може да приемем реалността без това да коства съня …


Не само съня…

 

… и здравето. Защото от едната страна е КОВИД-19, от друга е стресът, който, ще се съгласите, също е доста вреден.


Да, ефектите от стреса вече се наблюдават. Моят съвет е приемането на опасността (реалността) да става в защитено пространство под формата на психологически консултации. Като не казвам, че това ще е вълшебен процес – ще бъде труден процес, защото специалистът не може да привнесе наготово решение, което веднага да се включи и да започне да работи. Специалистът може да помогне човек да открие собственото си решение.

Имаше много хубава инициатива, при която много колеги и професионални организации, предоставяха безплатни психологически консултации и хората могат да се възползват безвъзмездно от тази услуга.

 

Колко време можем да търпим тази реалност, имаме ли някакъв лимит?


Всъщност, ако ние не приемем тази реалност, нашият лимит ще се изчерпи и ние ще отключим „нещо си“. Някои ще променят поведението си и ще залитнат към употребата на психоактивни вещества и алкохол, други ще станат по-изнервени, депресирани, стресирани, агресивни … ето например нивата на домашно насилие нараснаха. Всеки, грубо казано, ще отключи някакъв симптом, когато защитните механизми спрат да функционират и реалността ни настигне. Но ако приемем тази опасност и заживеем с нея, както сме заживели с инфлуенцата (грип тип А и Б), има по-голям шанс да преминем през този период по-леко. Просто казано – да се съобразяваме повече с реалността.

 

Имали все пак нещо полезно в тревожността – може ли тя да провокира инстинкта ни за самосъхранение, желанието да запазим себе си и близките си.


Можем да извлечем нещо полезно, но трябва все пак да поискаме да си вземем поука от опита си. Реалността ни показва, че хората допускат непрекъснато едни и същи грешки и не си взимат поука. А в момента можем да се подготвим за еволюцията на други вируси, тъй като разпространението на подобни инфекции може би ще се случва все по-често в глобалния свят. Така че това най-вероятно няма да е последната пандемия и ние можем да се подготвим и за следващите. Можем да открием нови хоризонти на нашето функциониране, така да се каже, например да се дигитализираме в някаква сфера – имаше много опити бизнесите да се дигитализират в този момент и има изследвания, които показват, че всъщност това повишава работоспособността. Едно много интересно двугодишно изследване, проведено в Китай, показва, че всъщност работоспособността се покачва при хората, които работят от вкъщи, което облекчава не само служителите (които например не губят три часа в пътуване до и от работата), но и техните мениджъри, тъй като наполовина се намалява текучеството и те си спестяват доста разходи и усилия в набирането и обучаването на нов персонал. Разбира се, това е в една „мирна“ обстановка, без да има пандемия. Не е ясно също тези хора дали са семейни, дали имат деца, защото тогава обстоятелствата веднага се променят. Ако работите от вкъщи и децата Ви не са на детска градина, нещата най-вероятно няма да са точно като в изследването, проведено в Китай  и за това свидетелства и изследването на БАН, което показва, че ограничителните мерки и социалното изолиране са се отразили най-лошо на активните жени, които са били на режим хоум офис (няма пояснение дали това са работещи жени със семейства или без, но на тях най-много им се е отразила социалната изолация в негативен план).

 

Кое е по-силно в нашата ситуация – страхът от опасността или страхът от неизвестността, свързана с нея, защото ние знаем, че има вирус, знаем какво причинява, но реално това е нещо много ново, науката изпраща противоречиви сигнали, самата тя е в процес на откриване…


Очакването, за което говорите – това е тревожността, това е по-опасното нещо и с това по-трудно се справяме. Науката наистина има някакви алгоритми, по които определя как може да се развие инфекцията и може да начертае определени сценарии. Проблемът е, че се предпочитат две крайни хипотези, от които ние „уж“ трябва да си изберем –  едните казват „Ще обеднеем, но ще оживеем“, а другите „Не е нужно да обеднеем, просто слабите, тези с придружаващи заболявания ще умрат“. Този естествен подбор на мен ми се струва малко абсурден. Когато специалистите се появяват с едни такива тези, които касаят здравето на човека, живота и бъдещето му, трябва малко повече да говорят за залога. Например: избираме варианта да процедираме като в Швеция (придобиване на стаден имунитет). Можем ли обаче да платим цената? Ние вече знаем каква е тя: на десет милиона – пет хиляди починали. Можем ли да платим ние тук същата тази цена на седем милиона население. Но те не говорят за това. Те не поставят въпроса можем ли да платим цената. Или пък в другия вариант, в който ще обеднеем, но ще се запазят рисковите групи, отново не се обсъжда цената – можете ли да останете без работа, да си изгубите квартирата, да се преместите някъде в провинцията, ако сте тука на квартира и подобни неща, които притесняват хората, които живеят в София. Не, специалистите защитават само позитивите на своите тези, но не казват каква цена ще трябва да платим и трябва да обърнат малко повече внимание на това, защото объркват хората.

 

Хората към момента имат категорична яснота относно трите „Д“-та (дезинфекция, дистанция и дисциплина), като около дистанцията сякаш имаме най-много проблеми, тъй като изолацията води до самота, води до по-депресивни състояния. Как е възможно да се разграничим физически от обществото без това да ни засегне реално социално и емоционално?


Световната здравна организация доста избягваше термина „социална изолация“. Първо беше „социална дистанция“, после стана „физическа дистанция“ – да няма нищо, което е „социално“ и което е „изолация“ в наименованието. Физическата дистанция, която бе определено да се спазва, варира от 1,5 м. до 3 м. в зависимост от страната, което обаче означава, че не можем да вършим голяма част от обичайните си ежедневни дейности на такава дистанция  (1,5м. – 3м.) от другия човек, тоест не можем да седнем никъде реално, където се събират хора. Можем да стоим вкъщи с хората, които са част от нашето семейство. В един момент спазването на тази физическа дистанция заприлича малко на социална изолация, защото ние започнахме да избягваме социалните контакти с други  хора. Сега тя не беше доброволна, защото има случаи, в които това се случва доброволно – когато има психична болест например – човекът може да иска да се изолира и да не контактува с другите. Когато е инвалидизиран по някакъв начин, тогава социалната изолация се получава спонтанно. Изследвано е много добре до какво води социалната изолация – до увеличаване на сърдечно-съдовите заболявания, до негативни ефекти върху имунитета, до промяна на структури в мозъка дори. Няма система от човешкото тяло и психика, която да не бъде засегната от социалната изолация, ако тя е твърде дълга. Ние сме далеч от това състояние.

 

Какво значи твърде дълго?


Това се определя индивидуално. Но изследванията са правени все пак с хора, които са в социална изолация от години. Несравнимо е с нашата ситуация.

 

Избягването на негативните новини добра стратегия ли е или отново е част от опита за отричане?


За мен е по-скоро част от опита за отричане, за омаловажаване, нежелание да си дадем сметка. Най-добрата стратегия е да приемем, че има нещо, с което трябва да се съобразяваме и да се съобразяваме с него, докато медицината дойде със съответното си откритие.

 

Докато медицината дойде със съответното си откритие, какъв опит можем да почерпим от минали идентични ситуации, изпитания за обществото? Вие казахте, че нашето поколение помни Чернобил или поне е потърпевшо … връщам още по-назад – испанският грип, когато обаче заразата е покосявала младите хора. Интересно ми е – как  мислите – ако сега това засягаше повече младите хора, пак ли по същия начин бихме се държали или бихме били много по-отговорни?


Аз мисля, че бихме били много по-отговорни, ако залогът беше нашите деца и младите хора. Всъщност в момента младите хора до 29 години реагираха и най-тежко на ограничението. От една страна това е хубаво – показва, че това поколение не се е сблъсквало с ужасите на войни, тоталитарни режими, лишения години наред и други опасности. Това означава, че хората са си научили урока и са си създали една доста „лежерна“ обстановка за живот. Но от друга страна, това, че вирусът поразявал, видите ли, само хора с допълнителни заболявания и възрастни и ние можем да ги жертваме, изглежда малко странно за нашата култура, защото едно от нещата, което ни отличава от животните, е именно, че се грижим за болните и тези, които имат нужда от това.

 

Аз не знам дали –  „да ги жертваме“. През цялото време се говореше по-скоро „да ги изолираме“, за да продължим,  животът и икономиката да се движат напред…


Точно тук специалистите не казаха как ще стане това изолиране на възрастните хора и кой точно ще им купува продуктите, кой ще дава финансите, аз ли ще ги нося, Вие ли ще ги носите, кой ще прави тези неща. Те говореха много така на фантазмено ниво, без въобще да се направи някакъв опит в реалността да се реализира тази идея.

 

Казахте, младото поколение до момента не се е сблъсквало с кризи, няма спомени от тежки времена нито в личен план, нито в колективен. Какво тогава ще им даде тази ситуация като познания, опит, личностни качества, които може би ще ги дооформят? Има ли позитиви?


Ами тази ситуация всъщност не е свършила още, тепърва ще се разгаря, особено в България и аз не знам какви поуки ще си вземат хората занапред, но ние още сме в средата на това нещо. Поне аз така си го представям, а може и да сме в началото, но сме далеч от края. Би било добре да си извлечем поуки, но трябва да искаме, както казах, да се поучим от опита си, ако ние не искаме…

 

…тоест възможно е да излезем сухи от тази вода, така ли?


Надявам се. Ако си вземем поуки и сме по-дисциплинирани, можем да излезем добре като общество, като цяло. Естествено ще има хора, които ще бъдат по-потърпевши, по-травмирани, но като общество бихме могли да излезем добре.

Много се заговори за травмата. Травмиращо събитие ли е коронавирус пандемията? Аз си направих труда да проверя колко жертви ние имаме в пътнотранспортните произшествия например и се оказа, че в тримесечието от януари до март (почти по времето, когато бяха ограничителните мерки) на пътищата са починали също толкова хора, колкото и от коронавирус. Ние нямаме никакъв травматизъм от пътнотранспортните произшествия като общество. Имаме травматизъм при близките на пострадалите и ранените. Може би имаме някакъв травматизъм и при свидетелите, каквито са медицинския персонал, полицията, с който те се справят по техния си начин, но нямаме травматизъм на обществото като цяло.

Когато говорим за пандемията от коронавирус,  към момента травматизъм нямаме, но ако смъртността се повиши и ние станем нейни свидетели или заразени участници в пандемията, вече наистина ще можем да говорим за някаква форма на травматизъм.

Дано не си извадим необходимите поуки по трудния начин. Благодаря Ви, че бяхте наш  гост.

 

Автор:

Клиничен психолог Михаил МихайловМихаил Михайлов – Михаил Михайлов е психолог, психотерапевт, завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийския университет през 2008г. Неговата тясна специализация е в детско-юношеското консултиране, и консултиране при травма, тежки раздели и загуби.

Членство: Асоцииран член на „Българската асоциация по психоонкология“, член на „Дружество на психолозите в България“, съосновател на сдружение „Пространство за мен“. Повече информация за Михаил Михайлов може да намерите тук!

 


Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail