„Социална мрежа“: Психолог коментира любовта

 

За тези, които обичат да четат, текста по-долу подробно пресъздава разговора в студиото.

Основни акценти:

  • Как хората класифицират любовта?
  • Какво представлява влюбването?
  • Какво се случва след като влюбването отмине?
  • Кои са компонентите, необходими за изграждане на трайна връзка?
  • Защо хората не си тръгват навреме от изчерпани връзки?
  • За страха от самотата и мн. др.

 

Как така има четири вида любов? Защо? Какво представляват те?


Когато говорим за класификации в психологията, включително и такива на любовта, трябва да имаме едно на ум, че те не изчерпват цялата действителност, а обикновено отразяват схващането и наблюденията от практиката на определен специалист. Ето защо има много класификации, но единно мнение на психолозите относно броя и видовете любов все още няма. Затова ще обърнем внимание на една от теориите, която добре илюстрира как се класифицира нещо. В случая избрахме подразделението на преподавателя в Оксфорд и Кеймбридж от миналия век Клайв Люис, който е известен повече със своята научно-фантастична литература. Неговата класификация на видовете любов често се оказва основа на други психолози да я надграждат през известен период от време. За да разграничи видовете любов, Люис използва няколко фактора, основани на християнския контекст (авторът е вярващ). Той дефинира 4 вида любов и използва гръцките думи да ги означи. Първият вид любов е наречен е Ерос – това е любовта между мъжа и жената, повече свързана с плътското удоволствие и със страстта. В християнството е уточнено, че тя е позволена единствено в брака. Вторият вид любов е свързан с приятелството и се казва Филия на гръцки. Следващият вид е Сторгия – това е любовта, която се среща в семейството. Тя е съвсем естествена между неговите членове, между родителите и децата. Последният вид любов се нарича Агапе – това е много специфична любов, свързана с религиозното чувство. Това е любовта от човека към Бога и от Бога към човека. Тя не е толкова естествена, а е по-скоро следствие от волевите усилия на човек да припознае у близкия нещо, което да обикне, да се отнася по определен начин с него и е свързана изключително с християнската етика. Както виждаме, тези четири вида любов са разграничени на базата на някакви фактори, например сексуалността (имаме само една сексуална любов – това е Ероса) или накъде е насочено чувството (навътре в семейството, извън семейството, към Бог ) и това са фактори, които в един християнски контекст изграждат класификация, която оттук нататък други автори надграждат или променят, използвайки допълнителни критерии. 

 

Аз съм чела за седем вида любов.


Да, и аз съм попадал на този пример. Друг автор може да прибави още един фактор, например накъде е насочена любовта – навън към другите хора или навътре към себе си. Ако е навътре,  става нарцисизъм. Хубаво е да не надвишават числото девет, защото човек помни седем елемента, плюс-минус два елемента. Маркетингов трик е да не ги надхвърляме.

Както виждаме, всеки специалист може да си избере няколко фактори, които е забелязал в практиката си и на тази база да направи собствена класификация. Например, ако трябва да опиша собствените си наблюдения от психологическата практика, то в българския език има две думи, които чудесно отразяват какво се случва в любовните взаимоотношения в настоящия културен контекст. Имаме „харесване“ , после „влюбване“ и аз бих прибавил категорията „всичко след това“.

 

„Харесването“ и „влюбването“ не се ли припокриват?


Има едни междинни области, в които се припокриват, но все пак „влюбването“ е това, което кара хората да летят, докато в симпатията човек е малко по-несигурен, изпитва някакви чувства, но не е съвсем убеден дали просто харесва другия или изпитва „нещо повече“.

 

Е тя, тази част с „влюбването“ продължава колко – от три месеца до три години?!


При някои хора – вечно. Но наистина забелязвам, че в нашата култура хората се фокусират само върху фазата на влюбването.

 

Какво се случва след това?


За да разберем какво се случва след това, е необходимо първо да си дадем сметка какво представлява влюбването. Когато е влюбен, човек е в своето въображение, или казано още по-точно – много интензивно инвестира, влага своето въображение в другия (очите му блестят като звезди, усмивката му грее еди как си, той е красив/а, добър/добра и прочее суперлативи или пък виждаме още в началото, че не е такъв, какъвто ни се иска, но вярваме, че ще се промени). Влюбеният човек много интензивно проецира своята вътрешна реалност навън. Ето защо в психологията не случайно използваме изразът „любовен обект“ (не субект, не личност, а обект), когато говорим за човека, в когото сме влюбени.

 

Това ми звучи като да сме влюбени в идеята!


Всъщност е точно така! Това е вътрешен конструкт, който всеки човек изгражда на база на собствените си представи. Например какъв трябва да бъде неговия идеален партньор. Хората обикновено не си дават сметка за своя вътрешен конструкт – че имат изобщо такъв и какво представлява той. В даден период се появява човек от реалността, който много добре се напасва в този вътрешен конструкт и тогава хората се влюбват „до уши“. Съответно, когато поживеем известно време с този човек, започваме да го ви виждаме по съвсем друг начин – тогава нахлува реалността и започва да хвърля сянка върху тези наши фантазми. В този момент обикновено влюбването свършва и въпросът е „Сега на къде?“.

 

И какво се случва тогава? Или зависи от индивидуалността на всеки човек?


Много зависи и от индивидуалността на човека и от ценностната система в обществото. В нашата култура към момента сякаш е популярно да се сменят до определена възраст партньорите. Свърши ли етапа на влюбването, се сменя партньора и се търси непрекъснато самото преживяване на влюбеност. Това е така, защото хората не само се чувстват добре в това състояние, но и другият човек ги вижда по един изключителен начин, който на тях им харесва. Харесва им как се отразяват в неговия поглед. Други се опитват да надраснат този етап и преминават в така наречената обич – където любовта я има, но няма тези страсти. На този етап обикновено има силната привързаност между двамата партньори и те решават да направят семейство, решават да направят някакви компромиси.

 

Компромисите не се ли правят от ден първи в едни взаимоотношения?


Истинските компромиси не са от ден първи. Мисля, че във флирта има известна доза лъжа, така да се каже,  когато всеки се представя по един определен начин, за да се хареса на обекта на своето желание и да го съблазни. Готов на страхотни подвизи.

 

…тоест ние тенденциозно лъжем…


Доста се лъже във флирта! Но не го правим съзнателно, това не е такава користна лъжа, просто искаме да се харесаме и даваме доста от себе си, за да го постигнем.

 

Но в един момент маските падат…


…маските падат, идва реалността и човек се чуди какво ще прави оттук нататък. Както казах, някои хора приемат тази реалност, остават в нея, виждат какви са вече истинските компромиси, които трябва да направят и продължават на градят, докато други просто търсят следващия мимолетен пролетен лъч.

 

Кои са компонентите, необходими за изграждане на трайна връзка, на трайни взаимоотношения след периода,  в който влюбването е приключило и трябва да се премине нататък?


Именно тази способност да се направи разлика между влюбването – което отразява нашата собствена психична реалност, какво ние самите привнасяме във връзката – и какво всъщност е реалното състояние на нещата (какъв е реалния друг човек, който стои до нас и реалните взаимоотношения помежду ни). Някои хора правят тази оценка спонтанно, на други им трябва време, трети ходят на психолог, за да разберат къде е границата и да могат да преминат нататък, да не повтарят непрекъснато една и съща верижна, неуспешна моногамия или полигамия. Успешната връзка наистина много зависи от тази „зрялост“ човек да прави разлика какво сам привнася и каква е всъщност действителността. И, както казах – от ценностната система, защото преди 50-60 години, например е нямало значение ти какво привнасяш от своята вътрешна реалност – ако си в брак с някого, не може да го развалиш просто така или е много трудно да го развалиш. Това е носело някакви негативи и хората са правили много по-лесно тези компромиси със своята вътрешна реалност – своите желания, влечения и т.н. Сега е точно обратното – веруюто „на макс“ да се изживява всичко по най-хубавия начин някак си е представено като реклама.

 

На какво се дължи това? Имате ли обяснение?


Сякаш има някакви редувания на периодите в обществото. Имаме стагнация – определяме малко повече правила, които спазваме. След това започваме  да ги отпускаме, започваме да търсим вратички, отваряме ги, казваме си „не може така да продължава“.  После пак затягаме нещата – като повторението, разбира се, никога не е съвсем същото.

 

Тоест всеки един от нас минава през тези периоди периодично?


И като общество минаваме. Даже Фройд има една статия, в която пише за бащите и децата. Той казва, че авторитарните бащи имат синове, които стават либерални бащи, но пък синовете на либералните бащи стават авторитарни родители и така се завърта един кръг.

 

Друго, което ми се иска да засегнем, е защо хората не си тръгват навреме от изчерпани връзки.


Ако приемем, че „изчерпани връзки“ са тези, в които вече няма любов, няма обич, не е достатъчно да кажем, че само рутината, навиците и битовизмите задържа двамата партньори. Някой хора акцентират повече върху самотата, тоест трудно им е да останат сами – и не просто защото нямат компания, а именно защото те се отразяват в другия по определен начин, той им дава нещо, което те нямат в тях като представа за самите себе си.

Има и връзки обаче, които сякаш са се изчерпали, човекът не изпитва нищо към другия, но неговият партньор го обича. Тогава пък хората остават, за да бъдат обичани в тази връзка, макар че те не чувстват нищо. Това състояние нещо им дава и те продължават да си стоят във връзката, въпреки че казват, че не искат, защото в този момент желанието им е по-скоро да бъдат обичани, а не толкова да обичат.

 

Но те могат да бъдат обичани най-вероятно и от друг потенциален партньор, който биха срещнали живота си, ако прекратят тази връзка, която така или иначе…


Хипотетично, да. Но трябва да се прекрати едната връзка. Много често се наблюдават хора, които за дълъг период от време не остават извън връзка, те винаги трябва да бъдат във връзка и, както Вие казвате, първо намират новия партньор и чак тогава слагат край на старата връзка. Именно, за да нямат такава дупка, в която никой да не ги обича, те да са сами, да се чудят сега имат ли стойност, харесват ли ги другите и всякакви такива въпроси, които минават през главата на човека, когато е сам.

 

Да, имаше една такава приказка, че като отиваш до магазина за обувки, не отиваш бос, а отиваш със старите. Може би така е и във връзките.


Да, това е често срещано явление в наши дни.

 

А този страх от самотата, защото съм сигурна, че го има и хората измислят най-различни оправдания, най-вероятно се корени като някаква травма назад във времето?


Наистина се корени назад във времето. В психологията се нарича сепарационна тревожност и е свързана с детските години и страха на детето да се отдели от своите родители. Виждаме я при малките деца в много чист вид.  Обикновено във възрастта от 2 до 5 години те експресивно ни я демонстрират, когато ги оставим на ясла или на градина. В първите седмици и месеци виждаме точно този ужас у детето да остане само. За него това преживяване е като въображаема смърт, тъй като то разбира себе си именно през родителя – ако родителя го няма, детето сякаш губи не само част от света си, но и част от себе си. Ето защо родителят трябва да присъства като опора до едно известно време в живота на детето, за да развие то една по-стабилна идентичност.

 

Трябва ли да обичаме себе си, за да можем да обичаме други хора? Важно ли е?


Ами това е задължително условие. Но не винаги се получава, като обичаме себе си да обичаме и другите. Някои остават на тази фаза да обичат предимно себе си и не инвестират чувства в другите.

 

Самовлюбени. Защо е важно да обичаме първо себе си и после всички останали?


То е необходимост, за да се развием нормално. Да обичаме себе си е част от еволюцията на психичното. В ранните детски години има един момент, в който ние приемаме любовта, давана ни отвън и си мислим, че сме нещо много важно на този свят. Процесът е дълбоко несъзнаван: ние обичаме себе си и смятаме, че всички трябва да ни обичат  и да се отнасят така, както нашите родители с нас. По-късно тази енергия можем да я инвестираме в други хора и тогава да започнем да обичаме. Много е интересно между другото, че можем да разглеждаме любовта чисто икономически като сума пари. Например, имаме 100лв. любов и тя е всичката любов, която притежаваме и на която сме способни. Когато започнем да обичаме много някой друг и дори имаме чувството, че го обичаме повече, отколкото обичаме себе, ние сякаш сме инвестирали любов в него, точно както в икономиката. Затова, когато той/тя си тръгне с тази инвестиция, която ние сме направили, следва една тежка депресия, в която се чувстваме обеднели,  чувстваме, че нямаме смисъл и използваме точно такива думи, за да го опишем – сякаш нищо не ни е останало в този живот, сякаш всичко е свършило, разорени сме, ограбени.

След такава раздяла на човек му трябва време да се възстанови, тоест пак да си върне тези неща, които той е дал, да вземе пак обратно любовта си, да я насочи към себе си, да се възстанови. Обикновено тогава човек казва, че е преживял загубата, че вече се обича повече и се грижи много повече за себе си и обикновено продължава напред като отново се влюбва. Сега е много популярно да се използват такива думи –да се грижа за себе си,  да се уважавам, да се обичам.

 

За какво още не сме говорили? За любовта към децата. Това е може би най-чистия вид любов.


От гледна точка на психологията този вид любов изключва сексуалното. Освен това имаме различен вид инвестиция, при която самият родител инвестира своя нарцисизъм във детето: всичко, което той иска или е искал за себе си,  или някой някога е искал за него, сега от позицията на родител го иска за детето си –  за него да няма граници, то да е най-хубавото, най-умното, най-доброто, всички да виждат това и да му го признават, нищо да не спъва неговия житейски път. Това е така наречения нарцисизъм, който се инвестира изключително много в децата. И както е добре това да се случва до известно време, така е необходимо от един момент нататък да се спре инвестицията на нарцисизъм в детето.

 

На каква възраст е добре да се спре тази инвестиция?


Тази инвестиция не се спира изведнъж, а е процес свързан с обясненията и границите, които идват от родителите. Например добре е детето да започне да разбира, че любовта, която среща в семейството, не е задължително да я получи навън, на детската площадка, от другите деца, от другите родители или пък в детската градина – там децата преживяват много тежко това разминаване (ако не са подготвени предварително за него), защото очакват да бъдат обичани навсякъде, където попаднат по същия начин, по който са обичани в семейството. Ето защо родителите трябва да отделят малко време да обяснят на детето, че има разлика между реалността в семейството (където мама и татко го обичат най-много) и реалността извън семейството, където никой не е длъжен да го обича реално. Но много хора се държат така сякаш всички са длъжни да ги обичат и да им дават и това е наследството от този първичен нарцисизъм, инвестиран в детето.

 

Несподелената любов може би е най-тежкият вид любов, да кажем и няколко думи за нея.


Да, тук парадоксът е, че несподелената любов се възприема като „най- тежкия“ вид, но в същото време носи и някаква ирационална сладост при някои хора, ирационално удоволствие…

 

Да, защото е нещо неизживяно.


Обичайно, за да функционира нашето желание, да се развива и да развива скорост, трябва да има някаква липса. По тази причина някои хора целенасочено се държат в такива позиции, в които връзките прекъсват по-рано, отколкото трябва или намират начин  да ги прекратят.

 

Колко често хората търсят психологическа помощ по любовни въпроси?


Предполага се, че това трябва да е една от основните теми, във връзка с които човек да потърси помощ, но не е точно така. Хората търсят подкрепа по тази тема, когато не могат да се справят с някаква депресия след раздяла или започват да си дават сметка за някакво повторение (любовните им връзки сякаш се развиват винаги по един и същ сценарий или пък всеки път избират един и същ тип партньор, въпреки предишния си опит). В нашия живот винаги има повторения, те са особено видни в любовния живот. Например хората продължават да правят неудачни избори, а времето минава, те стават по-възрастни, неудачните избори се трупат, резултатите от тях – също. Тогава търсят помощ – когато забележат повторението или когато депресивните чувство е твърде силно след раздяла. Обикновено обаче начинът, по който предпочитат да се лекуват след неуспешна връзка, е нова връзка и сега лятото е един такъв сезон – гръцкото море лекува хората повече от нас психолозите. Но любовната мъка не е водеща причина за посещението на психологическия кабинет.

 

Вярно ли е, че хората си избират партньори, с които си приличат – дали по външни белези или по-скоро по черти от характера? Това така ли е?


Ако е по някакви несъществени характеристики, винаги можем да стигнем до този извод, както винаги можем да стигнем до заключението, че се избират противоположности. Всъщност изборът ни наистина е предопределен в някаква степен. Това е така, защото този конструкт, за който говорихме по-рано, в който определен тип партньор пасва много добре и човек се влюбва, се е изградил във времето, той не пада от небето, а идва от нашия живот. Постепенно се случва едно натрупване, едно изграждане на този конструкт въз основа на различни отношения в семейството, които сме имали през годините, въз основа на нашите идентификации, а и като резултат от социалното учене дори – какви партньори трябва да си избираме, как трябва да се държим във връзката, как трябва да протече една връзка и т.н.. По този начин се натрупват различни неща, докато се изгради един несъзнаван конструкт за любовния обект, който прави избора ни съвсем не случаен. Дали един човек ще избере другия да го допълва или да гледат в една посока, както пише на късметчетата от кафенцата, е въпрос на индивидуално търсене какво е валидно за този човек конкретно, в тази връзка, в този момент. В повечето случаи това, което е било валидно на 20 години, например, няма да е валидно на 30 години.

 

Възможно ли е да обичаме един човек цял живот?


Възможно е! В любовните връзки това обикновено се случва, ако двамата партньори приемат реалността такава, каквато е и се опитват да я променят само в някаква степен.

Има и случаи, в които връзката прекъсва, двамата души си имат вече други партньори и семейства, но все още продължават да се обичат (уважават), макар и по различен начин. Виждаме, че има еволюция на тяхната връзка, не свършва всичко с караница или съдебни дела. Една връзка може да продължи и по съвсем друг начин и той да не е свързан с непрекъснато разпалване  на някакви стари страсти.

 

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail