Ковид: Управление на стреса и управление на риска

Placeholder

След избухването на бомбастичните количества положителни тестове за Covid-19, българското общество отново е в тревожен хаос и за пореден път не си дава сметка, че има разлика между менажирането на тревожността (управление на стреса) и управлението на риска. А специалистите въобще не му помагат да направи разлика.

Да започнем отзад напред. Управлението на риска е процес „… при който се изследва, анализира и проследява развитието на съществуващите рискове с цел да се намали негативния ефект от евентуалното им настъпване или да се предостави възможност за възползване от тяхното настъпване. Управлението на риска има за цел да бъде проактивен процес – да работи с вредите / възможностите много преди те да станат реалност“[1].Най-общо казано, реалността се анализира, за да се промени в наша полза. В нашия контекст това означава да се управлява инфекцията на здравно, икономическо и социално ниво.

Управлението на стреса от своя страна е свързано изключително с нашата вътрешна психична реалност и по-точно с тревожността и страха,  които предизвикват както вътрешни (психични), така и външни стимули (Covid-19 или агресивно куче, например). В нашия случай управлението на стреса е свързано с  менажирането на тревожността от неизвестностите в здравен, икономически и социален план (до които води разпространението на инфекцията)  и страха от самия вирус. Накратко – справянето с тревожността може по никакъв начин да не променя реалността, освен ако не управляваме риска (да избягаме от инфекцията или да контролираме нейното развитие). В момента хората изключително са се фиксирали в менажиране на тревожността си и не знаят въобще как да променят реалността в своя полза (да управляват риска). По-лошо, докато правят първото, губят много, много време, което можеше да се използва другояче.

 

Как хората се справят с тревожността?


Тук идват на помощ специалистите, които в стремежа си да покажат колко много знаят забравят да уточнят, че понижаването на нивата на тревожност няма никакво влияние върху еволюцията на вирусите. Една част от специалистите ни даваха предимно съвети какво да правим, за да сме по-малко тревожни, други предимно анализираха и ни учеха как да разпознаваме кои защитни механизми несъзнавано включваме.

Ето какви волеви усилия за справяне със стреса (проактивно поведение, както се казва сега) ни препоръчваха първите:

  • Да не си променяме ежедневието.
  • Да не гледаме твърде много телевизия.
  • Да спортуваме
  • Да си намерим ново хоби
  • Да си потърсим нови неща за учене и да се развиваме и т.н.

Ако все пак, въпреки постигнатото с цената на много труд спокойствие, се разболеете или останете без работа – не се учудвайте. Вирусите и инфекциите са ретроградни и не разбират Вашия wellness и новите Ви умения в „макрамето“. Вината е тяхна, не е във Вас.

Да продължим с несъзнаваните защитни механизми:

  • Отрицание (няма вирус; има, ама е „цаца“ и т.н.)
  • Проекция (вирусът е произведен в страна по избор и всичко се контролира; свои патенти за търговски марки имат рептилите, илюминатите, масоните, СЗО, Бил Гейтс и т.н.)
  • Рационализация (от вярванията, че със силна имунна система (тази, която предизвиква цитокинова буря) ще победим вируса, до България е същата като  Швеция и Япония и в нея ще проработят същите мерки и т.н). Още на Швеция си счупих палеца от стискане, но не би – не станахме Швеция.
  • Отреагирване (макар и да не е типичен защитен механизъм, на този процес  дължим бруталната фейсбук война, в която пленници не се взимат: „за“ или „против“ маските, „за“ или „против“ спазването на мерките, мангъровци срещу целия останал сляп свят и т.н.).

Ако междувременно Вие или Ваш близък се заразите, въпреки завидните нива на ниска тревожност, не се учудвайте – защитните механизми повлияват пряко нивата на тревожност, а не реалността.

 

Може ли все пак чрез защитните механизми и стратегии за справяне с тревожността да повлия върху реалността?


Може, защото от Вашата тревожност зависи поведението Ви. Но дали ще купите две ролки тоалетна хартия или два пакета,  не влияе на вируса и неговото разпространение, тоест влиянието е случайно. Всъщност провалът на защитните механизми може да доведе до избягващо поведение и употребата на защитни средства, което да забави разпространението му.

 

Каква е всъщност реалността, за която не си даваме сметка, като в същото време сме активирали целия си ресурс за борба с тревожността:


  • Не е дали и колко е опасен вирусът, а че идва в повече на нашата клета здравеопазваща система и ако сега чакате планова операция, не се знае какво ще дочакате. Какво направихме, за да я подсилим и да управляваме риска?
  • Здравните работници също са хора и имат своите семейства, тревоги и ресурс. Какво направихме за тях? Защо си мислим, че утре, ако се разболее техен близък, те ще го изоставят, за да лекуват нас или ще ни чакат да се завърнем от поредната екскурзийка или запивка в някой нощен бар. Вие ще го направите ли?
  • Политиците ни не мислят за нас, или не по начина, по който ни се иска. Както каза Караянчева : „Мен не ме интересува Вашето здраве, мен ме интересува моето“. Какво направихме, за да ги накараме да управляват риска в наша полза?
  • Днес пряко зависим от „ближния си“ и неговото поведение, както никога досега. Близък, приятел, съсед, непознат – всички сме свързани, по неволя, с въздуха, който дишаме и сме оставени да се оправяме сами.

И още един път за протокола: да бъркаме управлението на тревожността с управлението на риска, е все едно да танцуваме за дъжд, вместо да си направим напоителна система, след като вече сме видяли, че миналата година се е позасушило. Не е въпрос на вярвания, а на анализи.

 

 

[1]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0

 

Автор: Михаил Михайлов

 

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail