Къде е заровено кучето на Салвадор Дали

Placeholder
„Аз на шестгодишна възраст, когато си мислех, че съм момиче, което повдига кожата на морето, за да види кучето, спящо в сянката на водата“, С. Дали, 1950

 

Калина ЙОРДАНОВА

Михаил МИХАЙЛОВ

 

През 2010 и 2011 г. в Лондон се провежда серия семинари, наречени диалози Клайн-Лакан. Издадени впоследствие като сборник, тези текстове отправят покана да мислим от различни перспективи за феномените, на които се натъкваме. Следвайки тази идея, но предлагайки поглед през призмите на Фройд и Уиникът, настоящата статия ни кани на кратко психоаналитично пътуване към една картина на Салвадор Дали. Ето защо и текстът се състои от две части, представящи две различни гледни точки върху едно и също произведение.

 

 

Къде е заровено кучето?


 „Този луд испанец с горещи очи“, както Фройд нарича Салвадор Дали, нарочно или не, сервира в картините си неустоими за заклетия Фройдист изкушения. Те ни примамват  като древногръцки сирени да отидем малко по-близо до опасните скали на интерпретацията, където лесно можем да се удавим в собствените си въпроси. Този път няма да се противим на омайните песни, тласкащи към гибел. Няма да слагаме восък в ушите си като спътниците на Одисей, а напротив, ще отворим широко очи и ще наострим уши, за да преведем една картина от испанския майстор на родния език на  милата му психоанализа.

„Аз на шестгодишна възраст, когато си мислех, че съм момиче, което повдига кожата на морето, за да види кучето, спящо в сянката на водата“ е картина на Салвадор Дали от 1950г. За нея той казва, че е автопортрет, нищо че се е нарисувал като шестгодишно момиченце. Бързо забелязваме два елемента, които могат да служат като универсални символи – скритото под морето куче и раковината, която Салвадор държи в своето видение. Първият символ можем да свържем с израза „Ето къде е заровено кучето“, който често се използва във връзка с някоя загадка. Вторият символ, според Мирча Eлиаде, както и според много художници, е свързан с женствеността, дори с женския полов орган.

Използването на голо момиче на шест годишна възраст можем да интерпретираме от чисто психологическа гледна точка. От три до шест годишна възраст се разполага фаличния стадий на психо-сексуалното развитие. В него една от важните задачи е да се установи различието между половете. За разлика обаче от зрялата генитална организация, която ще последва, във фалическата фаза опозицията мъжко – женско се разбира като фаличен – кастриран. В този ред на мисли е резонно да се запитаме какво всъщност носи момиченцето Салвадор Дали под формата на раковина? Дали раковината е по-стара женска идентификация, дали е архаично разбиране, че момиченцата са кастрирани момченца, или тя символизира  кастрационната тревожност, характерна за момчето през Едиповата фаза, е трудно да се каже. Със сигурност обаче можем да твърдим, че Славадор Дали остава фиксиран към въпроса за онова архаично състояние, в което половете не са много сигурни. Отраженията от тази фиксация ще открием в редица негови картини и личностови особености като страх от половия акт, от женските гърди и т.н. Ето какво казва той за своята голяма любов Гала: „Нейното тяло все още имаше детско излъчване…“. Ех, Салвадоре…

Нека не забравяме и морето, което малкото момиченце е хванало в единия край като покривка. То сякаш се опитва да надникне в несъзнаваното към въпросите, които го вълнуват. Точно това е целта и на психотерапията.

И така, ако свържем по-явните елементи от картината, за които говорихме,  можем да твърдим, че чрез персонажа си в картината „Аз на шестгодишна възраст, когато си мислех, че съм момиче, което повдига кожата на морето, за да види кучето, спящо в сянката на водата“ Салвадор Дали  се опитва да реши стара своя загадка, свързана с разликата между половете. Имайки предвид възпитанието му, се питам само как така не е нарисувал кошмар.

В заключение можем да съжаляваме, че четката му няма да изобрази тревожността ни от Инстанбулската конвенция. Мисля си, че щеше да има какво да нарисува.

Михаил Михайлов

А къде живее изкуството?


Тревожно от нерешени загадки или изправено пред въпросите за своята сексуалност, детето от картината на Дали играе. Именно така, в играта, то повдига краищата на покривки и завеси, за да открие света и да се впише в него. Без да се ангажира с изчерпателен отговор на въпроса за изкуството, втората част на този текст го свързва с вълшебния свят на детската игра. А тя се случва в преходното пространство между края на сушата и началото на водата, познатото и безкрайната вселена на неизвестността.

В книгата си Игра и реалност от 1971 г. британския психоаналитик Доналд Уиникът въвежда идеята за преходи обекти и преходно пространство. Накратко, още в първата година от човешкото развитие, детето намира предмет (най-често любимата играчка), който носи винаги със себе си. Детето отказва друг да притежава тази толкова специална вещ и истински се бунтува, когато някой я премести, изпере или отнеме. И това поведение не е каприз, а изобретение, което опосредства отбиването от майката и постепенното превръщане на детето в самостоятелна личност. Неговият постоянен неодухотворен спътник му дава възможност да получи утеха, да изследва чувствата си и да „нарани“, когато то реши, но без да ощети с товареалните си родители. Новият заместител на майчиния скут става обект на всички фантазии на детето за любов и разрушение, които му позволяват да модулира и контролира реакциите си, докато стане готово да ги насочи към човек в приемлив за културата вид. Но детето от картината на Салвадор Дали съвсем не е бебе. Нека не забравяме, че изкуството, както и съня, работи с кондензация и заместване, което може да изглежда като съкратено време, изкривено разстояние и амалгамен образ.

И така, къде и как се случва преходът от пълната зависимост от родителя към неговия заместител? Преходно пространство е детската игра. Тя е мястото на експеримента и изследването на света, чрез които детето получава знание и създава истории. Именно това пространство остава налично в изкуството и прави възможно създаването на нови артефакти: там, където човек изследва другостта, за да научи какво е скрито в нея и да произведе ново знание.

Казаното дотук е чудесно преведено на визуален езика от картината на Салвадор Дали „Аз на шестгодишна възраст, когато си мислех, че съм момиче, което повдига кожата на морето, за да види кучето, спящо в сянката на водата“. Изобразяваща автопортрет на шестгодишна възраст, картината представя Дали като малко момиченце, държащо раковина на границата между сушата и водата в опит да повдигне морската повърхност. Любопитен е фактът, че Дали избира да се изобрази като момиче, но ако си припомним колко доминиран от фантазия е детския свят, можем да си представим, че децата лесно заместват знанието с фантазия, когато знанието е трудно за понасяне или когато някаква тревога ги държи далеч от прозрението. А темата за сексуалността е травматична за малкото дете, защото то не може да я разбере пълноценно, поради което фантазията взема връх. Това, което помага на детето да изследва реалността и постепенно да я приеме, е компанията на преходния обект, който носи конотацията на родителя, но за разлика от него може да понесе цялата любов и агресия на детето. В картината на Дали раковината е неизменният спътник, който става свидетел на неговите открития и може да бъде отнесен накрай света. А там, на предела на позволеното, където започват вълненията на откривателството и нетърпеливото предвкусване на риска да погледнеш какво има отвътре и отдолу, е разположено изкуството. Изкуството като процес, а не като краен резултат. Това, което се крие отдолу, е превръщащото се в образи и думи психично съдържание. В картината на Дали то е едно заспало куче. Без да тълкуваме символиката на образите, можем да изпитаме спокойствието и сигурността, които кучето излъчва. Сигурността, която се намира отвътре и окуражава човек да продължи навън, вместо да се чувства преследван от опасности, е гаранцията, че преходните обекти и техните прототипи в живота ни са ни дали увереността да се впускаме в разумни приключения без да усещаме ригидност и стагнация. Именно това е ключът към свободната детска игра (свободна дори от гравитацията за левитиращото момиче на Дали!) и играта с изкуството на възрастния. Импулсът на детето да изследва средата, играейки,  и способността му да остава задълго в преходното пространство между фантазия и реалност, мен и не-мен, познато и непознато, е импулсът на порасналото дете, превърнало се във възрастен, да твори и изразява психичния си свят чрез материални обекти. Изкуството е опитът на човека да запази жива илюзията, че може да бъде господар на един свят, в който той решава какво, къде и как да съществува точно, както е правил това в детската си игра.

Това е финалът на краткото пътуване през две възможни интерпретации на една картина, които в края на краищата казват, че желанието за познание, което получава тласък в играта и е тясно свързано с въпросите на сексуалността, е най-важният компонент от развитието на личността.

Калина Йорданова

 

Авторите:

Калина Йордановае психоаналитичен психолог. През 2014 г. получава докторска степен по Психоанализа и антропология в UCL, Великобритания. Калина Йорданова работи като психолог в София и за Лекари без граници (MSF), както и като гост лектор в университети в Кардиф, Нотингам, Регенсбург, Истанбул, Сараево, Прага.Повече информация може да намерите на фейсбук страницата ѝ Калина Йорданова Психолог.

Михаил Михайлов е психолог, психотерапевт, завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Неговата тясна специализация е в детско- юношеското консултиране и консултиране при тежки раздели и загуби. Член на ДПБ и „Българска асоциация по психоонкология“.

 

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail