Какъв е проблемът? 

Понякога при възпитанието на детето родителите се изненадват от разминаването между резултатите, които постигат и намеренията, които имат. Случвало ли ви се е например да слушате как някоя майка разказва, че детето й е много агресивно, че всички се оплакват от поведението му, че не слуша никой, че е диво и възрастните са вдигнали ръце от него?  Или пък наблюдавали ли сте обратния случай – дете, което не може да се защитава?

Ако сте родител с достатъчно стаж по градските паркове и имате дете посещаващо детска градина, е много вероятно не само да сте чували и виждали подобни случаи, но и да сте потърпевши. 

Какво знаем за проблема? 

Отговорни за това „как“ и  „в какво“ възпитаваме детето са нашите представи. Те са част от въображението и играят изключително важна роля в живота ни. Въображението от своя страна е един от най-сложните познавателни процеси. В неговото реализиране участват вниманието, паметта, мисленето, чувствата, волята и реконструиращата функция на мозъка. Когнитивната психология се фокусира предимно върху изясняването на механизма на въображениeто, опитвайки се да обясни с помощта на кои процеси и източници възниква то, какви са неговите признаци, структура, продукция и т.н. Психотерапията от своя страна се фокусира върху смисъла, който е закодиран във въображението. Тя се интересува от това какви представи имаме, как сме ги придобили и как те влияят на живота ни.

По отношение на възпитанието това ще рече, че родителите имат изградени представи за това какви трябва да бъдат децата им и как трябва да протича възпитателния процес. Основен инструмент за постигане на съответствие с изградените представи е „боравенето с обичта на възпитателя като с награда“[1]. На кратко това означава, че „наказанията“ и „наградите“, с които си служи възпитаващият, се преживяват от малкото дете като отказ или засвидетелстване на обич. Проблем, на който обърнахме достатъчно внимание в статията „Какво възпитава“. Представите, които родителите са си изградили за това какви трябва да бъдат техните деца, може да са придобити в хода на личната им история или да бъдат унаследени от предходните поколения (трансгенерационни повторения).

Примери за това как представите влияят на възпитанието 

Нека да се върнем към обобщения пример за агресивното дете от нашия увод. Ако се вгледаме внимателно в случаите на майки, които афишират своята безпомощност по отношение на агресивното си дете, можем понякога да открием известна доза възхищение, която ни кара да си мислим съвсем друго, а именно, че в представите на майката агресивният герой стои над всички – пред него няма граници и никой не може да наложи такива. Една майка, с която работих, например, с прикрита гордост ми говореше за сина си първолак, който бил най-силен в класа си и биел всички момчета. Седмица по-късно обаче тя се оплака, че той вече е загубил своето първо място сред момчетата, тъй като няколко други го поступали. Това за нея вече беше недопустима агресия и тя сериозно обмисляше среща с директорката, за да се оплаче[2].

Както виждаме този пример е свързан с една несъзнавана представа за това какво трябва да бъде момчето спрямо другите.     Понякога несъзнаваните представи не съвпадат с това, което съзнателно казваме, че искаме, като „аз искам той да не се бие“, „искам да суша“ и т.н.

Разбира се, не е нужно да търсим примери, които са свързани с несъзнаваното, за да илюстрираме колко важна роля играят представите на родителите във възпитанието на детето. Една майка, например, имаше травматичен опит със собственото си ходене на детска градина. В резултат от този си опит тя записа децата  си в кооперативи  и отричаше всякаква институционална форма на грижа. Тук не обсъждаме коя форма на дневна грижа е по-подходяща, а наличието на много представи, които предопределят живота на детето. В нашия случай явните представи са, че градините са лошо място, че децата в тях се държат лошо, че персоналът не е справедлив, и най-важната – че детето е чувствително като майка си и няма да може да се справи в детската градина, както тя не се е справила навремето. В резултат на тези свои страхове майката не дава възможност на детето да изпробва собствените си ресурси за справяне.

Къде е уловката?

Част от представите на родителите за това какви трябва да бъдат техните деца остават скрити за съзнанието, но това не означава, че не са активни. Напротив – детето винаги много добре усеща какво се „иска“ от него и винаги реагира. Понякога то се опитва да се впише в представата на родителите, а в други случаи се съпротивлява срещу нея. От действието на тези несъзнавани представи не са застраховани и специалистите. Така например, моят син ме накара да се замисля, когато в един щастлив ден, завръщайки се доволно от огледалото, пред което беше стоял, възкликна „Мамо, виж колко съм хубав!“ – той беше разбрал, че за майка му това е важно.

Почти винаги има родителски представи, които се преживяват от детето като задължение и повеля. Тук е удачно да се върнем към примера с детето, което не може да се защитава. В такива случаи „мъжкият разговор“ с бащата много пъти дава добри резултати. Бащата разрешава на детето да се защитава и канализира агресията, като му обяснява кога, при какви обстоятелства и колко сила може да използва то в случаи на самозащита. Но понякога „мъжкият разговор“ води до точно обратното – детето започва още повече да се притеснява и дори блокира в ситуации, в които трябва да се защити. В такива моменти то се оказва между чука и наковалнята. Пред него е страхът от нападателя, а зад него е страхът, че не може да изпълни повелята на родителя си. В следствие на това детето по-скоро иска да изчезне и да избяга.

Същият резултат може да се наблюдава и когато родителят е върл противник на агресията. Детето иска да се защити, но не му е позволено, тъй като агресията е „лошо

нещо“. Тогава то потиска своя импулс, за да не бъде „лошо“ в очите на своите родители.

В примера с тенденциозно агресивните деца[3] нещата не стоят по-различно. При тях представите на родителите, че трябва да са винаги първи, че агресията е най-добрият начин, за да получиш нещо, също имат задължаващ характер. Чувството да се оставяш винаги да бъдеш завладяван от агресивния импулс и да живееш в сянката му обаче, меко казано, не е никак приятно.

Заключение

В заключение можем да кажем, че родителите трябва да обръщат внимание на собствените си представи, особено в някои случаи, когато се наблюдава тенденциозно поведение у детето.

Нека обаче не забравяме, че детето също има собствено желание и воля. За да не ги прекършваме и потискаме, изпадайки в ненужни конфликти, е добре възпитателният процес да създава рамки, в които детето да има възможност да открие както собственото си желание, така и възможностите си. Ако например ние много държим детето ни да свири на цигулка, но то проявява интерес към друга конструктивна дейност, може би е по-добре да отстъпим и да дадем шанс желанието  му да се развие.

[1] Фройд, Зигмунд. Психология на несъзнаваното. ИК „Колибри“, 2014, с. 30

[2] Разбира се, инцидентните (ситуативни) агресивни прояви не могат винаги да се свържат с родителска представа, която задължава детето да се държи по определен начин и за тях може да има по-различни причини.

[3] Имат се предвид деца, които не страдат от психично разстройство.