Dir.Bg: „Тревожността ни се изостря по време на вълна, смята психологът Михаил Михайлов“

Placeholder

По-нaдолу е публикуван суровият материал на интервюто на Елена Бейкова с психолога Михаил Михайлов за Dir.bg.

„Замисляте ли се, преди да хванете дръжката на бравата, за да си отворите вратата в офиса? Или вкъщи? А когато се ръкувате с непознат? Изпитвате ли дискомфорт, когато сте в парка и около вас се съберат много хора? А може би не ви прави впечатление, че човекът зад вас на опашката в магазина ви диша в гърба, уверен, че така ще бъде обслужен по-бързо на касата.

Предупрежденията какви мерки трябва да спазваме, за да се опазим от коронавируса, излъчвани ежедневно по традиционните медии и в социалните мрежи в продължение на месеци след началото на пандемията, са се отразили по различен начин на всеки от нас. Някои хора се притесняват да общуват, други мият твърде често ръцете си, трети не искат да отидат на заведение, дори на открито. Има и такива, които отричат, че пандемията е променила по какъвто и да е начин ежедневието им.

Разбира се, това са наблюдения на автора на този материал, без претенция за представителност. За обяснение на психологическо ниво как се отрази тази година и половина върху битовата страна на живота ни, потърсихме Михаил Михайлов, клиничен психолог, психотерапевт и педагог, с практика в София. Работи с деца и младежи, както и с проблемите на модерното време, като депресия, тревожност, несполучливи връзки“.

Психологът Михаил Михайлов в интервю за Дир бг

 


Какво сравнение можете да направите – как изглеждаше тревожността на хората през март миналата година и как изглежда тя сега?


Още в началото имахме две изследвания на БАН, които установиха, че от една страна имаме тревожност, а от друга – страх от самия вирус. В първото изследване тревожността преобладаваше над другите чувства. Около месец и половина – два, след това, второто изследване на БАН показа, че нивата на тревожност и страх са спаднали, а с тях се намали и спазването на мерките.

От сегашна гледна точка всъщност тревожността никога не ни е напускала, тя само става по-видима по време на пикове и по-невидима през лятото и по-време на празниците. Свидетелство за това, че тревожността е вярна наша спътница, са острите реакции на голяма част от хората към всеки, който напомни или посочи с факти, че опасността не ни е напуснала и предстоят още трудни моменти.

Прави впечатление, че в речта ни се наложи дори един странен израз – страхуваш ме, страхуват ни, вместо обичайното плашиш ме, плашат ни. Този израз много прилича на езиковите грешки (лапсусите), които в психоанализата са обект на особен интерес, защото се разглеждат като образувание на несъзнаваното. Налагането на този израз не е случайно и не се дължи само на лоша езикова култура. Този израз може би ни разкрива нещо от нашета несъзнавана тревожност. Така, че  тревожността в момента е по-невидима, но може би и по-малка към момента, не само заради лятото, но и заради напредъка на медицината относно нейното разбиране.


Това ежедневно говорене по медиите какво се задава, статистиката за броя на новите случаи и на починалите, която не спира да се вади ежедневно, доколко влияе върху тревожността на хората според Вас?


За някои хора това е предупредителен знак да се ориентират в реалността. Това е начин да се управлява риска, да сме информирани и да знаем какво да правим. За други, които по принцип са тревожни, тези новини просто вадят тревожността.

Най-важно е пред какво ни изправя вирусът. Той ни изправя пред въпроса за смъртта. Нашият живот е заплашен. Хората няма как да избягат от този въпрос и едни отказват да го мислят, а други го мислят, доколкото могат. Златната среда е там, където ние не блокираме пред този въпрос – можем да го мислим и да се съобразяваме с данните от реалността.


В момента сме в сравнително нормална ситуация и животът все още изглежда по старому, дори мога да кажа, че по мои наблюдения значителна част от хората не спазват мерки като дистанция и носене на маска. Може ли това да се тълкува като защитен механизъм на психиката, че всичко е наред и не искаме да се връщаме към онази реалност, в която почти нищо не зависеше от нас и трябваше да се съобразяваме с много ограничения?


Да, може. Миналото лято опита да се забрави за опасността, която толкова много ни тревожеше, беше много по-виден. Това е защитен механизъм, който в психологията се нарича изтласкване. Чрез него психиката ни се справя с нещо, което я тревожи – в случая смъртната опасност.

Сега това изтласкване пак го има, но не е толкова видимо, защото има доводи, които да оправдаят хората да не спазват мерките – броят на преболедувалите, ваксинацията, медицинският напредък в справянето с инфекцията.

Но изтласкване има, макар и по-прикрито. Кое го издава? Начинът, по който подминаваме информацията за броя на заразените и прогнозите, които се правят. Ние отново се правим на приятно разсеяни какво предстои до месец-два. Искаме да има още една-две седмици спокойствие.


Какво представляват другите защитни механизми, които сте наблюдавал?


В топ 3 според мен са механизмите на отричането, проекцията и изместването.

В първия случай отричаме опасността и дори можем да отричаме съществуването на вируса. Сигурно си спомняте как казвахме в началото„…това не е толкова опасно…“, „…това е само един вирус…“„…той е като грипа…“„…той е чак в Китай, тука никога няма да дойде …“ и т.н.. Все още има хора, които отричат неговото съществуване.

Другият защитен механизъм, който щедро използвахме беше проекцията. На нея дължим всичките конспиративни теории, които измислихме: че някъде, някой бил измислил този вирус и той може да спре по всяко време, стига някой да реши. Това показа нашата безпомощност да контролираме еволюцията на един биологичен вид, какъвто е вирусът и всъщност реалността. Този факт причини огромна тревожност. Опитахме се да се справим с нея лесно – например с логиката „Вирусът е измислен, този който го е измислил може лесно да го спре“. Виждаме обаче, че не се случва точно така.

И третият механизъм – изместването, който според мен беше най-продуктивен – това е когато енергията от една тревожна представа се вземе и се използва за нещо, което носи удоволствие. Например комедийните шаржове и различни шеги за вируса, за Генерала, за Щаба. Така измествахме тревожността към творчество и се разведрявахме през хумора.


Има ли връзка между защитните механизми и промяната на живота ни в чисто битов план – призивите за миене на ръце, за спазване на дистанция и на други мерки засилиха ли притесненията на хората в тяхното ежедневие според вашите наблюдения?


При някои хора със сигурност са се засилили. Правилото е, че в стресова ситуация човек се „чупи“ там, където му е слабото място. Тези, които са тревожни, стават по-тревожни. Депресивните могат да станат по-депресивни. Натрапливото действие, като миенето на ръцете,  може да има функцията на защита, но може да бъде израз и на друг психичен процес. Преценява се спрямо случая.

Дали миенетo на ръцете надхвърля обичайното хигиенизиране ни подсказва чувството на тревожност, което може да го съпътства. Ако това чувство не си отива, особено след няколкократно  повторение на ритуала, можем да говорим за някакво невротизиране. Т.е. не само, че имаме защита през някакво действие, да кажем миене на ръцете, но тя може би вече не върши работа. И започваме да минаваме във фазата, в която образуваме нещо, което много силно казано можем да наречем натраплив симптом. Силно казано, защото това може да е временно, а не трайно образувание.


Ако този ритуал ни носи удовлетворение на момента, но повторението му натоварва живота ни и пречи на ежедневието ни, какво можем да направим? Трябва ли да потърсим професионална помощ?


Възможно е човек да потърси професионална помощ, за да се върне повече към реалността. Защитните механизми имат за цел да премахнат тревожността, в този смисъл те се опитват да ни подсигурят спокойствието. Но има някаква цена: те могат да ни отдалечат от реалността и в случая да ни застрашат, карайки ни да подценим опасността или пък да спрат да функционират и да образуваме “психичен симптом” например някакъв натраплив ритуал или фобия например.


Каква е разликата между управлението на риска и управлението на стреса?


В една моя публикация по темата използвах тези две понятия от различни области, за да илюстрирам по-ясно какво точно се случва в обществото към тогавашният момент.

Управлението на риска е процес, при който реалността се анализира с цел да се промени в наша полза. В контекста на пандемията това означаваше управление на инфекцията на здравно, икономическо и социално ниво. А управлението на стреса е как ние се справяме с вътрешната си реалност и с тревожността.

И в началото, и сега хората са изключително концентрирани върху управлението на тревожността си и въобще не се фокусират върху външната реалност и как да я използват в своя полза. Лошото е, че докато правят това, те губят ценно време, което може да се използва по друг начин. Затова най-точните прогнози се правят от математиците. Те се фокусират изключително в анализирането на външната реалност (на риска) и съответно са най-близо до нейното прогнозиране.

Обратно – много политици и медици си играеха със страховете на хората, т.е. опитваха се да управляват тяхната тревожност за собствени цели. Например г-н Мангъров даде ред погрешни прогнози като специалист и въпреки това кохортата му от защитници си остава все така упорита и гръмогласна. Защо? Защото той управлява тяхната тревожност, като ги успокоява и приспива, а те искат точно това.

Ние обръщаме внимание на вътрешната си реалност, вместо да гледаме какво се случва навън, как можем да контролираме инфекцията и да я използваме в наша полза.


Забелязали ли сте дълготрайни последствия от миналогодишното затваряне върху психиката на хората?


Такива последствия в моята практика не наблюдавам. Може би родителите на деца, които имаха проблеми в училище, бяха по-притеснени в началото на лятото, как ще започне следващата учебна година и дали децата им ще се справят. Но дори това не може да се нарече дълготрайно последствие в клиничния смисъл на думата.

Клиничен психолог Михаил МихайловМихаил Михайлов – Михаил Михайлов е психолог, психотерапевт, завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийския университет през 2008г. Неговата тясна специализация е в детско-юношеското консултиране, и консултиране при травма, тежки раздели и загуби.

Членство: Асоцииран член на „Българската асоциация по психоонкология“, член на „Дружество на психолозите в България“, съосновател на сдружение „Пространство за мен“. Повече информация за Михаил Михайлов може да намерите тук!


Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail