Детската агресия – защо, как и какво трябва да знаем за нея

 

В студиото на „Семейно време с мама Йоко“ обсъждаме причините за детската агресия и ролята на родителите. В предаването ще научите как влияе на детската агресия:

  • фрустрацията
  • средата
  • социалното учене
  • тревожността
  • нарцисизмът

Тези, които искат да изгледат предаването, могат да кликнат върху изображението. За четящите е текста по-долу. Време за четене 3 минути.

 

Здравейте с трети епизод на „Защо“ с Девелопия! Днес ще си говорим с Михаил Михайлов по темата детска агресия. Михаил Михайлов е клиничен психолог, психотерапевт и педагог, специализирал психоанализа, психоаналитична психодрама и психоонкология. Неговият фокус на работа са детско-юношеското консултиране, травмата и проблемите на модерното време – депресия, тревожност и несполучливи връзки.

Здравейте! Как сте? 


Здравейте! Много добре! Благодаря за поканата! А вие как сте?

 

И аз съм много добре! Нека да си поговорим обаче за тези, които не се чувстват много добре. Провокират ли родителите агресия у децата си? 


Всеки ден! И сега обяснявам защо. В някои от тези случаи това не трябва да ни притеснява. Ще започна от най-обичайните наблюдения на всеки родител – когато откаже нещо на своето дете – да му купи играчка например, то най-често започва да се цупи, да плаче, да мрънка или да се тръшка … и ни излага в магазина най-общо казано …

 

 да лежи по пода и да удря с ръце …


… точно така… на базата на подобни наблюдения в миналия век се формира теорията за фрустрацията, според която човек става агресивен, когато не получи това, което иска. Но за да стане едно наблюдение „научно“ трябва някакъв експеримент, който да го докаже. Затова няколко учени направили и експеримент – събрали една групичка деца и им сложили едни много изкусителни играчки, но и една преграда, за да не могат да ги стигнат. Изкушавали така дълго и садистично децата, а на другия ден махнали тази преграда и познайте какво направили децата – счупили играчките! А другата група деца, която нямала тази преграда, си играела с тях. И ето с този експеримент доказали, наблюдението на всеки родител, че когато отказваме нещо на детето, то може да реагира с агресия. Минали няколко години от този експеримент и се  появил един учен – г-н Бърковиц, който, образно казано, заявил, че не е толкова просто – средата трябва да подкрепи това агресивно поведение – да внуши или да подскаже на детето, че може да реагира по този начин.

Прехвърляме се няколко години напред във времето, когато се провежда един „класически експеримент“ от Албърт Бандура с една гумена кукла, на име Бобо. Надува се гумената кукла Бобо и един възрастен започва да я удря с пръчка пред група деца.  Удря я около 10 минути и след това се оставят децата да играят с куклата. Те взимат пръчката и на свой ред започват да бият куклата Бобо. Тази група деца обаче, която не е наблюдавала възрастния, въобще не се сеща да бие куклата. И така се доказва наблюдението, че примерът, който даваме на децата, им влияе. Наричаме го в психологията „социално учене“. След това имаме поредица от експерименти – един път се подкрепя този, който удря по-леко куклата, друг път този, който я удря по-силно и т.н. Резултатът е, че когато подкрепим едно поведение, то се затвърждава. Поведенческата психология от миналия век има много такива експерименти с деца.

В нашия ежедневен случай обаче, какво означава това. Това означава, че детето ни наблюдава какво правим – когато ние сме гневни и започваме да повишаваме тон и да викаме например, детето разпознава нашия гняв и вижда начина, по който го отреагираме. Това може да се превърне в поведенчески модел, който, ако е подкрепен или детето се идентифицира с този родител, ще се затвърди и на „следващия ден“ можем да видим как детето вика, когато се разгневи.

Това са, така да кажа, най-популярните и „елементарни“ теории за агресивността при детето. Тук обаче искам да кажа, че родителите не трябва да се притесняват от това, че фрустрират децата си, тъй като те трябва да налагат граници, които помагат на детето след като ги усвои да развие самоконтрол и да се адаптира по-лесно към реалността. Фрустрацията и гневът на детето са част от цената, която ние родителите трябва да понесем и не само – ние трябва да разрешим този гняв  и да го насочим към приемливи форми на изразяване – как да изрази този гняв, върху какви обекти, какво е разрешено и какво не. Ние не можем да забраним една емоция или едно влечение, но можем да забраним формите и обектите, чрез които те се реализират в реалността. Така че родителите не трябва да се притесняват от това, че фрустрират децата си, защото това е необходимо в дългосрочен план.

Има обаче и прояви на агресивността при децата, които имат малко по-сложно обяснение и тук вече отиваме към „метафизиката“ в психологията и несъзнаваното. Много често има едни агресивни деца, които са такива, защото са тревожни. Най-често причините за една такава тревожност са две:

  1. При първата имаме семейства, при които имаме не добра атмосфера и насилие. Децата от тези семейства изграждат представа за света, в която той е едно заплашително място със „страшни неща“ в него. Извън семейството децата проектират тази представа във всяка друга ситуация и, образно казано, започват да се чудят къде е опасността и съответно я привиждат навсякъде. За да се защитят от тези въображаеми опасности, които са реални обаче в семейството, те стават агресивни в ежедневието в ситуации, които не са заплашителни. Съответно имаме и експеримент, който ни показва това. Експериментът се състои в това, че на агресивни деца им се показват ситуации, в които има преднамерена и неволна агресия – например случайно изсипвам тази чаша върху Вашия лист. Неагресивните деца много лесно разграничават кои действия са преднамерени, кои случайни. Но агресивните деца не могат да се ориентират. За тях всичко е преднамерено. Или ще дам един пример, който, според мен, всеки от нас е преживявал – ако в час по физкултура ни удари топката по главата, ние какво си мислим? Те сега нарочно ли го направиха или …

 

… или без да искат …


… или без да искат. Ако ние живеем в тези представи, в които света е едно заплашително място, ние сме убедени, че са го направили нарочно.

 

… и отиваш да отмъщаваш…


  1. С тревожността обаче нещата могат да стоят и по друг начин. Някои деца са много нарцисизирани от своите родителите, но в реалността този нарцисизъм не се потвърждава, в следствие на което тяхната самооценка е много нестабилна. Тези деца реагират агресивно в тези ситуации, в които чувстват, че техният Аз-образ е заплашен, че другите не ги възприемат както те искат или са свикнали. Можем да илюстрираме това със същия пример от физкултурния салон – когато ни удари топката по-главата, ние много често се питаме – сега много ли се изложих или не се изложих. Тези, които са с нестабилна самооценка, започват да си мислят, че много са се изложили и отново „отиват“ да отмъщават.

 

… така е, да


Така че родителите предизвикват агресия при децата си всеки ден. В някои от ситуациите няма за какво толкова да се притесняват, в други обаче трябва да се замислят.

 

В кои ситуации трябва да се замислят?


В последните две – в които агресията е следствие от тревожността и нарцистичността.

 

А как да разберем каква е причината за тяхната агресия – когато сме родители и не осъзнаваме какво правим на детето си.


Това е тънкият момент. Понякога родителите не могат да разберат каква е причината за агресивността при детето им, но затова има специалисти и могат да попитат тях. Особено при тенденциозно поведение, при непрекъснато повторение на едни същи ситуации, могат да се консултират със специалист, който да прецени за какво става въпрос и какво може да се направи.

 

Децата по-емоционални ли са от възрастните?


Не бих казал, че са по-емоционални, но особеното при тях е, че по-трудно контролират емоциите си. При тях емоциите не могат да се „закачат“, казано на нашия жаргон, за думите и преминават през поведението и тялото. Затова ни изглеждат по-емоционални, но всъщност не могат да контролират емоциите си така, както може възрастният.

 

Те не я крият, докато възрастният до някаква степен може да я контролира …


Възрастният може да я върже за думите и да я обмисля, съотнасяйки я към ситуацията. Докато при децата тези възможности са ограничени. Те дори до някаква възраст не могат да разберат емоцията, ако тя е изказана без лицеизраз – Вие трябва да направите някаква гримаса, за да я видят или да промените тона на гласа. Значението на думите при децата не е толкова важно, колкото това което го съпътства като психоемоционална натовареност.

 

Визуално …


Да, да, да  го видят, да го пипнат. До една възраст те са в предметното мислене и обектите са свързани за думите. Така че ние трябва да им обясняваме, но не трябва да забравяме, че преработката на тази информация все пак има някакви граници. Можем да кажем, че за тях е валидно, ако твърдим, че са като библейски мъдреци – не ни слушат толкова какво говорим, но гледат какво правим.

 

Така че, дами и господа, внимавайте какво правите. Аз ти благодаря за това гостуване, беше много полезно и приятно.


И на мен. Благодаря отново за поканата.

 

А Вие, дами и господа, гледайте отново „Семейно време с мен, мама Йоко“ всяка неделя в 10:00 часа. И знайте – колкото повече се сдържате, толкова по-хубаво ще избухнете! Чао!

 

Автор:

Клиничен психолог Михаил МихайловМихаил Михайлов – Михаил Михайлов е психолог, психотерапевт, завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийския университет през 2008г. Неговата тясна специализация е в детско-юношеското консултиране, и консултиране при травма, тежки раздели и загуби.

Членство: Асоцииран член на „Българската асоциация по психоонкология“, член на „Дружество на психолозите в България“. Повече информация за Михаил Михайлов може да намерите тук!

 

 

Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail