„Разбира се, вълнението на мъжа й, предизвикано от нейния глас, не можеше да продължи дълго, пък и видът на нещастната жена не съживи с нищо спомените му за времето на тяхната страст. Той беше твърде много погълнат от напиращите днес задачи, от предстоящата обсада, от последната интрига, от някоя млада жена. Наистина когато Жана каза: „Нима всичко забрави вече?“ — той бе изпитал за половин минута желанието да я прегърне, но това не беше вече израз на някогашните им чувства, а само проява на вежливост, затова тя го отблъсна от себе си.“[1]
/Из романа „Младостта на крал Анри IV“/
Антоан Бурбон и Жана д’Албре от романа „Младостта на крал Анри IV“ са попаднали в наистина банална клопка. Страстта им е безвъзвратно загубена в криволиците на житейския лабиринт, а вълните на времето са отмили силните им някога чувства. Кой ли не е плувал в същата лодка, питайки се „Защо?“, докато протяга ръце към поредния спасителен пояс или гребе с всички сили към следващия трептящ мираж на уютно пристанище? Може би всеки.
Защо се случва това наварският крал Антоан Бурбонски не знае, но е намерил свое решение на този вечен проблем. Той просто заменя. Заменя семейния уют с обсади на крепости и интриги, а законната си съпруга с поредната млада жена. За него въпросът за изгубената любовна страст се решава със замяната на любовния обект. Просто и ефективно като реклама, която започва с „Омръзнаха ли ви старите …. любовници?“.
И все пак, отговор на въпроса „Защо се случва това?“ има, а за да го разберем по-добре, ще ни помогне едно откритие, което дължим на една грешка и на една мишка.
През 1953г. Джеймс Олдс и Питър Милнър откриват „центъра на удоволствието“ (възнаграждаващия център). Това откритие, също като много други, се дължи на грешка. Двамата учени, провеждали експеримент, при който трябвало да докажат, че електростимулация на ретикуларната формация в мозъка, ще доведе до избягващо поведение. За целта те имплантирали електроди в мозъка на лабораторни мишки и след това ги пускали в кутия, разделена на четири сектора – A, B, C, D. Когато изследваната мишка попадала в сектор А, получава електрически шок. Очакванията им били изследваните мишки да избягват сектор А и те се потвърдили във всеки изследван случай с едно малко изключение. Една „непослушна“ мишка не само не отбягвала сектор А, но била странно привлечена от него. Нещо повече, на другия ден увлечението ѝ било дори по-силно.
След няколко експеримента и уточняваща рентгенова снимка учените установили, че електродът не е поставен на планираното място – вместо ретикуларната формация, той стимулирал септалната област в мозъка. Малката грешка довела до голямото откритие!
Следвал най-важният за нас експеримент[2] – какво щяло да стане, ако на мишките им се предостави възможност да стимулират центъра на удоволствието сами? За да разберат отговора на този въпрос, Джеймс Олдс и Питър Милнър поставили своите опашати, научни сътрудници в така наречената кутия на Скинър[3]. В нея имало едно вълшебно лостче (приличащо повече на педалче), при натискането на което мишките можели да получат своята доза удоволствие. Не трябвало да се чака дълго за първите резултати. Косматите късметлии се отдали с пълна сила на тази електро-мозъчна-мастурбация и натискали заветното лостче до 2000 пъти на час, до пълно изтощение. И тъй като в тези времена етичните норми за провеждане на експерименти не били това, което са днес, експериментът бил повторен и с хора. Резултатът – същия. Появил се дори нов д-р Менгеле в лицето на американския психиатър Робърт Хийт[4], който слагал електроди в мозъците на своите пациенти все едно били лепенки и дори успял да убие няколко от тях.
Но да оставим настрана понякога психопатните опити на учените да картографират мозъка и да обърнем внимание на това какво е успяла да картографира мишката в своята глава.
Мишката явно е успяла да нарисува в паметта си „Пиратска карта на удоволствието“. В нея са изрисувани различни знаци, които всъщност представляват паметови следи за обектите или нещата, видени по пътя към удоволствието: например формата на кутията на Скинър, нейните стени или под, дори парфюма на провеждащия изследването или къдриците на неговата млада асистентка (не че мишките се интересуват от такива неща). Всички тези спомени, действащи като знаци, служат за ориентири на мишката по пътя към най-големия знак на картата, с който е означен джакпота – вълшебното лостче, помпащо удоволствие. Тук следва най-важната част от нашия разказ – при хората е същото.
Те също разполагат със своя „Пиратска карта на удоволствието“, изпъстрена с паметови следи, които в психоанализата могат да се наричат „представи“[5] или „означаващи“[6], с една малка разлика. „Пиратската карта на удоволствието“ в началото на живота е много по-различна от тази, в по-късна възраст. Първата карта съдържа малко на брой знаци, свързани с удоволствието, което носят майчините грижи. Ако се опитаме да я сравним с произведение от изобразителното изкуство, тя най-вероятно би изглеждала като групов кошмар на сюрреалисти, в който части от собственото и майчиното тяло се блъскат в умопомрачителен танц, бързащи да утешат някоя невъздържана потребност. Можем да си представим някаква поредица от болка – рев – тропот – майка – усещане – храна (или биберон) и накрая – удоволствие, но без да използваме думи. Успех!
Жестоката реалност обаче започва да показва на малкия човек, че подобно удоволствие е неприемливо, особено ако се получава от определени части на майчиното и собственото тяло . Така старите знаци по картата започват да избледняват докато станат вече нечетливи, а върху тях се наслагват нови знаци, означаващи приемливи обекти и форми за задоволяване, заплитащи се във все по-сложни сценарии, белязани от личната история. Едно нещо обаче остава и това е споменът за съкровището, за самото състояние на просто и почти всеобхватно задоволяване от няколко вълшебни обекта, свързани с майчините грижи[7]. Този спомен се скрива във фантазма и остава там завинаги като компютърен вирус, който не ни дава мира. Той винаги, досущ като в рекламата за старите любовници, ни обещава, че следващият любовен обект е истинския, че той ще оправдае всички наши желания и очаквания и ще ни задоволи напълно. Така ние се озоваваме в абсурдното положение да търсим целта от старата карта по сценариите на новата. Рецепта за истинска житейска каша.
В психоанализата съществуват различни сентенции, описващи това прескачане от обект на обект. Популярна е тази на Джудит Милер: „Нищо в света не е в състояние да ни доставя удоволствие постоянно. И, за да изпитваме това чувство отново и отново, ни се налага да търсим нови обекти“[8]. Но най-точната е на Фройд: „…който познава психичния живот на човека, знае, че най-трудно за него е да се откаже от вече изпитано удоволствие. Всъщност ние не можем от нищо да се откажем, ние заменяме само едно с друго. Това, което прилича на отказ, в действителност е само заместител, сурогат“[9].
Наварският крал Антоан Бурбон от романа „Младостта на крал Анри IV“ , макар и литературен герой, споделя нерадостната човешка съдба да заменя един сурогат с друг, за да поддържа страстта си жива. За него няма спасение. Но за нас не е така – нашите влечения могат да имат и друга съдба, далеч от серийната моногамия. Любовта на хората има прозаичното свойство да се разделя на страст и обич. И докато страстта е преходна или в нескончаем преход от един човек към друг, от едно нещо към друго, то обичта е способна да се закрепи към един и същи човек за дълго време или, както ни обещава поезията – до живот. Въпрос на личен избор е дали ще гоним фантазията за единствената и неповторима друга половинка, който ще ни донесе всичко или ще приемем обичта, в която винаги нещо ще липсва.
Тези , които искат да видят експеримент на мозъчна електростимулация при хората и мишки, могат да го направят като последват линка: https://www.youtube.com/watch?v=de_b7k9kQp0
[1] Ман, Хайнрих. Младостта на крал Анри IV. Христо Г. Данов, 1979
[2] Джеймс Олдс и колектив се интересували коя част от септалната област в мозъка в най-голяма степен отговаря за удоволствието/възнаграждението и през 1958г. установили, че това са медиалния сноп от предния мозък и страничния хипоталамус.
[3]https://en.wikipedia.org/wiki/Operant_conditioning_chamber
[4]https://en.wikipedia.org/wiki/Robert_Galbraith_Heath и https://mosaicscience.com/story/gay-cure-experiments/
[5] Представна репрезентазия.
[6] Харесва ми как мишките си служат с предсловесни означаващи като хората. В този експеримент те ни показват още, че тяхното поведение може да бъде мотивирано не само от инстинкта, но и от нагона (влечение, откъснало се от физиологичната потребност, което търси своето си удоволствие).
[7] В един етап от развитието си лаканианското понятие за обекта малко „а“ се разбира именно в този смисъл.
[8] https://svetlilo.com/polezno/kakvo-tryabva-da-znaete-za-udovolstvieto-3650
[9] Фройд, Зигмунд. Изкуство и литература. ИК „Колибри“, 2017, с. 27
Автор:
Михаил Михайлов – Михаил Михайлов е завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийския университет през 2008г. Неговата тясна специализация е в детско-юношеското консултиране и консултиране при тежки раздели и загуби.
Членство: Асоцииран член на „Българската асоциация по психоонкология“, член на „Дружество на психолозите в България“, съосновател на сдружение „Пространство за мен“. Повече информация за Михаил Михайлов може да намерите тук!
