
Трябваше ми известно време да разбера защо лекичко се усмихнах в момента, в който научих, че в някои столични детски градини разрешават на децата да си носят играчки от вкъщи. Дали това не беше теоретичен полъх, тръгнал от един доклад на Доналд Уиникът, изнесен на другия край на Европа през далечната 1951г.? Може би отговорът на този въпрос се крие в наименованието на най-известната му на широката публика концепция, а именно тази за преходните обекти и преходните явления.
Преходни обекти могат да бъдат най-различни предмети, но най-често детето избира за такива биберона, някоя играчка или завивка. Разликата между преходния обект и обикновената играчка е, че първият е самостоятелно избран, има висока стойност, детето е особено привързано към него и се отличава със специфична функция, за която ще стане въпрос по-долу.
Преходните явления обикновено са свързани с определено поведение, което има силата на ритуал и специфична употреба на речта, при която определени звуци, мелодийки, собствени думи изглежда имат висока стойност.
Това, което в най-голяма степен издава преходните обекти и явления, е тяхната функция. Детето ги използва особено интензивно в моменти на тревожност, самота и потиснатост (депресивно настроение). Доналд Уиникът ги нарича универсален седатив (успокоител), който винаги действа. Между другото, много възрастни непрекъснато си търсят такъв. Извън кръга на почти истинната шега, по-долу можем да предложим едно широко обобщение за психологическата ситуация, която налага употребата на преходни обекти и явления.
Широко психологическо обобщение
В периода от 4-ти до 12-ти месец, когато се появяват преходните обекти и явления, когнитивното развитието на бебето има и своето немаловажно психологическо измерение, в което можем да твърдим, че формиращата се психична реалност търпи генерални преобразувания. От гледна точка на преходните обекти и явления това е период, в който детето ще пренасочи влеченията си и съпътсващия ги психичен живот от майката към заобикалящия го свят. Този „преход“ е свързан с много „загуби“, а можем да ги наречем и „раздели“. В този смисъл преходните обекти и явления са заместители на нещо от майчините грижи, което е загубено или предстои да се загуби. Те помагат на детето да извърши този „преход“.
Нашето широко психологическо обобщение има и своите конкретни ежедневни проявления. Например, детето усилено търси своите преходни обекти в моменти на кратки раздели с майката, когато е време за сън или тя е на работа, когато е наранено, стресирано или разстроено по някаква причина. Интересно наблюдение в случая е, че дори когато майката е на разположение в тези моменти, то пак ще поиска своя „седатив, който винаги действа“. Понякога дори детето ще потърси първо своя преходен обект и едва след това ще отиде при майка си. Както уточнихме в нашето широко психологическо обобщение, това е бурен период на промени, в който нищо не е същото. Майката и „вълшебните ѝ сили“ също не са такива, каквито са били.
Уиникът и детските градини
От тази гледна точка, според която преходните обекти и явления осигуряват преминаване от едно състояние към друго, практиката на някои софийски детски градини да разрешават на децата да си носят играчки от вкъщи, изглежда логична. Идеята е, че като носи част от стария си живот със себе си, детето по-плавно ще осъществи адаптацията си към новата среда. Уиникът е дори по-краен. Всеки, който е чел статията му за „Преходни обекти и преходни явления“[1], може да остане с впечатлението, че той дори поощрява употребата им като нещо, което подпомага, дори осигурява нормалното развитие на детето. Уиникът говори не просто за наличие на преходен обект, което се възприема като универсално явление, а за видовете му употреба – като утешител, успокоител, приятел и т.н. Аз не съм толкова краен във вижданията си. Не мисля, че използването на преходен обект трябва съзнателно да се насърчава. За мен това е като да насърчиш човек да си смени „симптома“ с друг по-приемлив. Метафорично казано, това би означавало да качиш двамата братя от приказката за „Неволята“ в чужда каруца, тръгнала към чуждо село, вместо да ги оставиш да си поправят своята и да се приберат по домовете си. Между другото, отправянето на такъв съвет – да се замести симптома с готово решение – се случва не рядко в началните етапи на обучение на някои психотерапевтични школи. Но това е друг въпрос, който засяга въобще началните етапи на каквото и да е обучение. Тук споделям напълно лаканианското отношение, което разглежда симптома, както и преходните обекти в случая, като изобретение и смятам, че това си е „лична работа“, която естествено, ако е необходимо, може да се консултира или терапевтира.
Колкото до детските градини, одобрявам практиката им с уговорката, че ако тикнем играчка в ръцете на детето на тръгване за детска градина, ние няма да създадем преходен обект, а ще се опитаме да намерим нещо, което да функционира като такъв, което по-скоро говори за нашата нужда от успокоение. Както знаем, началото на детската градина е понякога по-тревожен момент за родителите, отколкото за децата. Ето един личен пример.
Синът ми, меко казано, не подскачаше от възторг рано сутрин, когато за пореден път трябваше да отиде на детска градина. В първите два месеца, воден от гнева си, беше „изобретил“наказания и компенсации (обикновено високо калорийни), които ни налагаше за причинената несправедливост. В един момент реши, че ще ходи на детска градина, придружен от първите колички, които зърне около него. Не се противих (дълго). Оказа се, че в групата му има момче, с което са се сприятелили покрай играта на колички. Дадох си сметка, че в случая не количките, а „играта“ е в ролята на преходно явление, което му позволяваше да се сприятели, да се свърже с връстниците си по един добър начин, с което новата среда ставаше по-малко враждебна в неговото преживяване. Колкото повече приятелства завързваше, толкова по-добре се адаптираше, въпреки непрекъснатите, дълги отсъствия по болест. Моментът, в който ми заяви, че иска да ходи „на детска“ при приятелите си, силно ме изненада. Това означаваше или, че домът му е станал по-ужасно място от детската градина, или че адаптацията му върви добре. Надявам се да е второто.
Разбира се, ако преходният обект се задържи твърде дълго, можем да предположим, че „преходът“ от слятост с майката към състояние, в което тя е нещо външно и отделно, е затруднен и родителят може да обърне по-голямо внимание. Не бива да забравяме, че твърдите последователи на Мелани Клайн гледат на преходните обекти като форма на временен фетишизъм, който маркира невъзможността или трудността на детето да преодолее пълната си зависимост от майката[2].
Заключение
Родителите могат да имат предвид следната препоръка при срещата си с преходните обекти и преходните явления на техните деца: според Уиникът една от специалните характеристики на преходните обекти е, че те не се оспорват и не се променят от родителя. Родителят, в кръга на шегата, може на свой ред да обърне внимание на своите „плюшени мечета“, тъй като според Робърт Иънг[3] вещите, към които възрастните се привързват и чрез които търсят едно „преходно удовлетворение“, функционират именно като преходен обект. Ако ние се затрудняваме да си изобретим такъв, рекламната индустрия полага изключителни усилия, за да ни помогне, убеждавайки ни, че щастие всеки може да си купи и то на подходяща цена.
Тези от Вас, които искат да научат какво предхожда преходните обекти и преходните явления, могат да прочетат статията ми „Достатъчно добрата майка“.
Проявяващите интерес към киното, могат да се запознаят как използваното в статията обяснение на преходните обекти и преходните явления, може да послужи за психологически анализ на дори „несериозни“ филми в статията „Пазители на Галактиката” поставят проблема за илюзията“
Автор: Михаил Михайлов
[1] Уиникът, Доналд. От психиатрия към психоанализа, Център за психосоциална подкрепа, Българско пространство за психоанализа, 2008, с. 336-352
[2] Робърт Иънг – “Психичното пространство”, 8 глава ( източник: http:// mmladenova.wordpress.com)
[3] Пак там





