
Масово в статиите, касаещи проблема за енурезата, по-популярна като нощно напикаване, се акцентира предимно върху физиологията за сметка на психологическото познание. Затова в настоящата публикация, наред с известните факти съм засегнал в някаква степен и въпроса за така изплъзващото ни се „психично“.
Енурезата е неволно изпускане на урина, което не подхожда на календарната или умствената възраст на индивида. Тя не се диагностицира под 5 годишна възраст или при интелектуално развитие, съответстващо на дете под 4 години. Според някои източници разпостранението на енурезата сред децата е от порядъка на 10% до 15%[1], а според други достига до 20%[2].
Видове енуреза
Според появата във времето енурезата се дели на първична и вторична[3]. За първична енуреза говорим, когато детето никога (от раждането си) не е успявало да постигне траен контрол върху уринирането. При вторичната енуреза детето поради някаква причина губи вече установения контрол над уринирането и това състояние се задържа повече от 3 месеца[4].
Според проявата ѝ в денонощието тя се дели на дневна, нощна и комбинирана.
Причини от гледна точка на медицината
Според специалистите педиатри[5] само в 10 % от случаите се изолира конкретна причина в тялото като диабет, инфекции на пикочните пътища, аномалии на отделителната система и др. В останалите 90% не може да се установи какво причинява неволното изпускане и то се диагностицира като „Неорганична енуреза“. В глава пета – „Психични и поведенчески разстройства“ на Международната класификация на болестите – това състояние попада в рубриката „Други поведенчески и емоционални разстройства с начало, обичайно в детството или юношеството“. Въпреки „явния намек“, че причината за енурезата в 90% от случаите може да се окаже психичното състояние на индивида, в медицината продължава тенденцията да се омаловажава психологията за сметка на физиологията. В резултат на това учените проверяват несигурни предположения за нарушения, свързани с генетичния код (наследствеността), хормоналния баланс, дълбочината на съня, незрялостта на центъра, контролиращ уринирането, а някои дори откриват микроструктурни промени в различни области от мозъка[6]. Всички тези усилия биха били изключително полезни, ако бяха насочени към разкриване на важната връзка между психичното състояние и тялото, ако изследваха как те двете си взаимодействат и как едното повлиява другото. Уви, усилията са изключително в полза на едно опростено разбиране за сметка на психиката. А това опростено разбиране, в което тялото си действа някак само, изолирано от психичното състояние на индивида, води и до „лесни“ решения – хапченца (за които ще стане въпрос по-долу).
Причини от гледна точка на психологията
От психологическа гледна точка причините за енурезата, в онези 90% от случаите, се търсят в психичен конфликт, който може да бъде и изцяло несъзнаван. Понякога обаче такъв психичен конфликт дори няма, а причината се корени в несъзнавана представа или комплекс от представи, които детето не може да изрази по друг начин. Така напикаването, било то и през нощта, се схваща като изразно средство на нещо друго от неговата психична реалност. Това схващане се подкрепя не само от резултатите на психотерапията, но и от факта, че енурезата изчезва през периода на юношеството. Именно в това „бурно време“ се прави ревизия на всички детски конфликти и те се подлагат на повторна преработка.
Психологическото схващане за енурезата, като произтичаща от психичното състояние на детето, най-лесно се потвърждава, когато появата ѝ (като вторична енуреза) лесно се свързва с някакво събитие. Най-често такива „отключващи“ нощното напикаване събития са тръгването на детска градина, появата на братче или сестриче (най-общо казано, на съперник), раздяла на родителите, физическо насилие над детето. В тези случаи интерпретацията е лесна – енурезата е или начин, по който детето изразява несъгласие спрямо новата ситуация или опит за регресия, за връщане назад в развитието, когато новият фактор не е съществувал. В първия вариант, чрез напикаването детето изразява агресията си към близките, а при втория им показва, че отново е малко бебе и не трябва да ходи на детска градина например или че трябва да бъде обичано не по-малко от новопоявилия се съперник и т.н. Вариантите за точна интерпретация зависят от конкретния случай.
По същата логика се изучава и първичната енуреза, но там се обръща по-голямо внимание на семейния микроклимат, на начина, по който семейството функционира като система, на възпитателните цели и метода за постигането им, както и на несъзнаваните желания на родителите.
Лечение
Медицинското лечение на енурезата ни изправя пред сериозни етични проблеми. То се разделя, образно казано, на „лека кавалерия“ и „тежка артилерия“. Леката кавалерия е „педагогизирането“ на отделителната функция и си е чиста проба дресиране: включва намален прием на течности след 18-19 часа, събуждане чрез алармени устройства (ако няма такива и с часовник), награди за сухите нощи и мн. др. Ако не успеете да дресирате отделителната функция с тези средства е време да извадите „тежката артилерия“. Тя се състои от невролептици, трициклични антидепресанти и синтетични аналози на хормона вазопресин. Тук вече има нещо дълбоко объркано и червената лампичка трябва да започне ярко да свети. На същите 5 годишни деца, на които не даваме шоколад и газирани напитки, сме готови да изпишем психоактивни вещества и синтетични стероиди, вместо да ги изпратим на психолог? Чудесен пример за съпротива (клоняща към патология) срещу нещо, което не можем и отказваме да разберем.
Енурезата, в 90% от случаите, трябва да се разглежда като психосоматично разтройство, при което е нарушена функцията на отделителната система. Докато се пренебрегва психологическото познание, ще продължаваме да срещаме в статиите по проблема странната фактология, според която енурезата е позната официално от преди 3500г.[7], но все още няма „сигурно обяснение“. Обяснения има, но те просто се пренебрегват, ако са психологически. Тази грешка нито се допуска за първи път, нито ще е за последен. Преди около сто години медицината е смятала, че конверзивната хистерия (форма на неврозата) се дължи на фини поражения на централната нервна система[8]. Симптомите ѝ били впечатляващи – парализа на ръцете, краката, слепота, глухота, анестезия и какво ли още не. Именно в лечението на тези съвсем реални телесни симптоми се ражда психотерапията. И как тогавашната психотерапия е излекувала тези парализи – с думи! Ето защо преди да се обърнете към „леката кавалерия“ или тежката химична „артилерия“, можете да се замислите за психотерапия, която повече от сто години лекува успешно психосоматичните смущения посредством словото.
[1]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BD%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B0
[2]https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3281897/
[3] Международната класификация на болестите: Глава V – Психични и поведенчески разтройства. София, НЦКИЧ, 1998, с. 238
[4]http://detskopsihichnozdrave.org/wp/2017/03/28/%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%BD%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B0/
[5]http://roditel.bg/d-r-rumen-simov-noshtnoto-napikavane-pri-detsata-ne-e-bolest-a-simptom/
[6]https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3281897/
[7]Папирусът от Еберс е първият писмен документ, в който се разглеждат различни нефрологични заболявания. Създаването му се датира около 1550 г. пр. Хр.
[8] Бонгар, Б., Бютлър. Л. Учебник по психотерапия: теория практика. Лик, 2001, с. 45
Автор:
Михаил Михайлов – Михаил Михайлов е завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийския университет през 2008г. Неговата тясна специализация е в детско-юношеското консултиране, и консултиране при тежки раздели и загуби.
Членство: Асоцииран член на „Българската асоциация по психоонкология“, член на „Дружество на психолозите в България“, съосновател на сдружение „Пространство за мен“. Повече информация за Михаил Михайлов може да намеритетук!





