„Стадият на огледалото“ и възпитанието

Какъв е проблемът

Много родители внимават с какви епитети наричат децата си и избягват обидни квалификации, за да не „се сбъднат“и детето да не стане такова, каквото го наричат („невъзпитано“, „несръчно“, „страхливо“, „истерично“, „глупаво“). Други, съзнателно или не, се опитват да програмират детето си, като му внушат, че притежава определени качества или статут, различен от този на останалите деца („най-умното“, „най-красивото“, „най-смелото“, „най-силното дете“). Тази игра на Сътворение не е съвсем безобидна и има своето научно измерение, което се опитва да обясни как започва формирането на Аза.

Какво знаем за проблема

„Стадият на огледалото“ е един от несъмнените приноси на френския психиатър и психоаналитик Жак Лакан. Чрез тази концепция той се опитва да обясни как започва изграждането на Аза. В разработването ѝ се позовава на различни данни от експерименталната психология, физиологията, психоанализата и дори оптиката.

„Стадият на огледалото“ се разполага между 6-я  и 18-я месец от живота на детето. Дотогава малкото дете преживява своето тяло като разпокъсано, а състоянието му се описва като моторна импотентност и зависимост от кърмене. Така например, бебето няма вродено знание, че това е неговата ръка, крак или коремче. Знанието за тялото, за усещанията, които идват отвън или отвътре, се развива постепенно в хода на съзряване на бебето. С нарастване на познавателните му възможности то ще успее да изгради представа за цялостно тяло (гещалт), с която ще се идентифицира. Идеята за цялостта на тялото и представата, че това съм „Аз“, се изгражда в Стадия на огледалото. В този етап детето бързо се научава да разпознава своя образ в отразяващи се повърхности. Отразеният, виртуален образ, в контраст с досегашното усещане за разпокъсаност, обещава цялост, стабилност и автономност на тялото, каквито то вижда и в заобикалящите го хора. Именно с този цялостен и идеализиран образ детето ще се идентифицира.

Около 30 години след като за пръв път излага концепцията си за Стадия на огледалото, Жак Лакан започва да поставя все по-силен акцент върху хората, които се грижат за детето през този етап. Тяхната роля е изключително важна и можем да проследим влиянието ѝ в три посоки:

1. Възрастните насърчават детето да се идентифицира с отразения в огледалото образ с изрази като „Това си ти!“.
2. Помагат му да „сглоби“ тялото си, като му обясняват, че това е неговата ръчичка, краче, носле и т.н. – „Виж, това е твоето носленце, твоята уста..“
3. Програмират в детския Аз собственото си възхищение и желание с изказвания като: „Колко си хубав/ хубава“, „Ще пораснеш голям/силен/умен/умна/красива“, „Кое е най-хубавото дете?!“ и т.н.

С други думи изграждат един словесен, емоционално зареден портрет, с който детето се идентифицира. В него намират място както родителското възхищение (или липсата на такова), така и родителските амбиции. Ето защо Жак Лакан ще каже в един от своите семинари „в мен има нещо повече от самия мен“.

Казаното дотук можем да изобразим със следната схема:

Следствия

От гледна точка на възпитанието Стадият на огледалото още веднъж ни показва неизличимия отпечатък, който родителите, или хората, които се грижат за детето, оставят върху формиращия се детски Аз. И докато влиянието на негативните примери, в които детето е обиждано и не е било обичано (понякога дори мразено), сякаш не изисква обяснение, то „положителните“ мисля, че имат нужда от малко пояснение.

Много е важно детето да бъде в известна степен нарцисизирано, както се казва на професионален език. С други думи – да почувства възхищението на родителите си, тяхната обич, да се докосне до мечтите, които имат за него. Понякога обаче във възпитанието на децата основен акцент остава именно смелото, безкритично нарцисизиране преди, по време и далеч след Стадия на огледалото. В последствие такива деца трудно приемат, че не са „център на Вселената“ и че няма закон, който задължава околните да ги обичат както са ги обичали близките им. Близките им също не успяват никога да разберат това и понякога се стига до трагичните ситуации, в които доброто дете преби другарчето си, защото било провокирано или, ако не бъдем толкова крайни в примерите си, то заслужава да спечели всичко, въпреки ще няма качествата за това.

По-ползотворно би било, ако детето от рано се запознава с някои условности, които съществуват в живота. Например, спокойно може да му се обясни, че мама и татко го обичат най-много, но извън семейството нещата стоят по друг начин и там никой не е длъжен да му се възхищава и обича на всяка цена. Дори да показва по-развит интелект за възрастта си, покрай похвалите е добре да му се поясни, че ако иска да запази това впечатление, е необходимо в бъдеще да полага усилия в тази насока и т.н.

Тъй като отдавна излязохме от рамките на Стадия на огледалото, можем да завършим с един любим на последователите на Жак Лакан цитат от евангелието на Йоан, с който те подчертават важността на езика в структурирането на психичното (в нашия случай – на словесния портрет, с който близките ни обрисуват):

В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог

 […] Всичко това чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.

Автор: Михаил Михайлов