„Детската агресия е там, където възрастният отсъства“
В студиото на предаването „Гледна точка“ по телевизия СКАТ разговаряме с Александрина Димитрова за детската агресия и случаите на масови убийства. Интервюто може да гледате в клипа по-горе или да прочетете трансхибирания му вариант в текста по-долу.
Акценти в предаването:
0:36 мин. – „Какви са причините за детската агресия?“,
2:24 мин. – „Какво е инструментална агресия?“,
4:03 мин. – „Агресията като идеал.“,
6:58 мин. – „Увеличила ли се е наистина училищната агресия в наши дни?“,
8:00 мин. – „Идеологията на ненасилието и реалността.“,
10:45 мин. – „Психология на масовите стрелци.“,
18:09 мин. – „Какво не трябва да правят родителите при конфликти между децата в училище.“
Вие сте с предаването гледна точка, уважаеми зрители. Тук, в студиото е Михаил Михайлов – детски психолог. Здравейте!
Здравейте.
Ще си говорим за детската агресия, за онези измерения, в които тя ни показва най-страшното си лице – трагедията в Сърбия, когато тийнейджър застреля свои връстници. Наскоро и тук, у нас имаше инциденти с дете, което посегна на собствения си живот. Това са само частни случаи, но всъщност агресията е в цялото ни общество. Какво обаче провокира тази агресия, господин Михайлов, сред децата най-вече?
Различна е агресията между децата, когато говорим в ежедневен план, отколкото, когато говорим за тези масови стрелци, които правят повече убийства или когато говорим за самоубийства. Това са различни прояви на агресията – едната – насочена навън, другата – навътре и т.н.. Но, когато говорим за децата, има няколко основни причини за тяхната агресия, които са много ясни и родителите, ако ги знаят, доста лесно биха се ориентирали в определени ситуации защо детето им е агресивно. Първата и най-проста причина е фрустрацията или както ние, родителите, сме забелязали, когато не дадем нещо на нашето дете, то започва да се сърди, да се тръшка, да реве и това са неговите изразни средства на неговата агресия на тази възраст. Т.е., когато човек не получава нещо, което иска, той изпитва гняв и е склонен да бъде агресивен. Естествено с възпитателния процес това се преодолява и ние не всеки път, когато нещо ни е отказано, ставаме агресивни – усещаме, че се ядосваме, но съответно овладяваме емоцията. При децата по-лесно се наблюдава това, защото те не могат да овладеят емоцията си толкова добре и винаги по някакъв начин изразяват своето недоволство. Това е, да кажем, една от причините за агресията. Другата е така нареченото социално учене. Децата се учат от нас – ако ние сме агресивни в нашето ежедневие и им го показваме като модели на реакция на определени събития, например викаме, караме се, бием се и така нататък, те го виждат и съответно, когато попаднат в подобна ситуация имат готов репертоар, който могат да използват като някаква форма на поведение. Има експерименти, с които това е доказано. Те са много, затова няма да се спирам толкова на тях. Искам само да отбележа – това е нещо важно – тук аз включвам към социалното учене така наречената инструментална агресия. В нашето, в българското общество, тази инструментална агресия мисля, че всички ние добре я познаваме и използваме. Това ще рече, че ние не сме по принцип агресивни в дадена ситуация, не искаме да бъдем такива, но знаем, че само ако бъдем агресивни, ще се свърши някаква работа или ще ни оставят на мира. Всеки от нас сигурно може да си спомни за опашки в държавни институции, в които в един момент човек трябва да се развика, да повиши тон, да направи нещо като мини скандал, за да му обърне някой внимание, да се задействат някакви процедури и действия около случая, който трябва да се решава. Това е инструменталната агресия . Мисля, че в българското общество ние доста добре я познаваме и я ползваме доста често. Децата го виждат и знаят, че в някои ситуации трябва да бъдат агресивни или поне да се държат агресивно. Аз си спомням, че като бях момче, когато влизахме в дискотеките, трябваше да стоим малко по-наперени, да гледаме малко по-лошо. Това става като модел на поведение, който ниеусвояваме от другите. Тогава бяха популярни мутрите, силовите групировки и техният модел на поведение започва да се ползва, за да може един вид “да оцелееш” в обществото и знаеш, че трябва да можеш да бъдеш агресивен в определени ситуации. И тази инструментална агресия мисля, че е много разпространена в нашето общество и съответно децата могат да я ползват.
Но трябва ли да я неглижираме, защото вие посочихте много безобидни примери или трябва да ѝ обърнем внимание, за да не се изостри и да не приеме други измерения.
Ние като общество трябва да обърнем голямо внимание на агресията, защото според мен, моята хипотеза е, че ние много си я обичаме като общество. Ние обичаме силните, които могат да мачкат, въпреки закона и имаме доста примери, за съжаление и от нашите политици с техните изказвания и действия, с които даже ни се показва, че силният може най-демонстративно да прегази закона и нищо да не му се случи. Ние сякаш обичаме този модел на поведение и си го имаме в нашата глава като идеал, и си го следваме. Това отношение към правилата е голям проблем на нашето общество и на нас възрастните, защото това виждат децата и съответно, когато се чудим защо те не спазват правилата или не им обръщат достатъчно внимание, отговорът е защото ние не го правим, защото ние, когато не ни забележи някой, преминаваме на червено, ние, когато не ни забележи някой, караме с 200 по магистралата, ние, когато не ни забележи някой, сядаме пили зад волана и така нататък и така нататък. Или, когато сме по-силни, си разрешаваме споровете със сила. Примерите са многобройни, но проблемът не е в децата, защото те са само свидетели на това, което ние възрастните правим всеки един ден. Нарушавайки правилата, ние учим децата да правят същото. Което означава, че когато има правило, то вече не може да удържи влечението в един човек, а на нас ни трябват действащи правила, защото те структурират психичното, те, като станат вътрешни и детето ги овладее, му помагат да има самоконтрол над своето поведение и реакции.
Сега в началото на разговора казахте, че трябва да разграничим агресията в случаите на масовите убийства от „нормалната, всекидневна агресия“ като сбиване или заяждане в държавната институция. Как ги разграничаваме и как ескалира?
Нека само да спомена, че има още две причини за агресията, които е добре родителите да знаят. Едната е, така да кажем, тревожността – когато едно дете има изградена представа, че светът е лош, заплашителен и в него има едни лоши хора, обикновено интерпретира всяка ситуация, като заплашителна за него и е многосклонно да реагира агресивно като защитна реакция. Другата причина се крие в честолюбието – когато ни се нарани честолюбието, ние сме склонни да бъдем агресивни.
Но да се върнем към въпроса за агресията и по-точно за училищната агресията. Сега училищната агресия е много разпространена, но тук трябва да отворим една скобичка – тя винаги е била такава. Тя винаги е била в нашето общество, винаги е била в нашето училище, а до преди 30г. и в нашата политическа система.
Да речем, че след 90-те години, след промените, ние подписваме различни документи за правата на човека и детето и т.н. и спрямо тези документи ставаме малко по-бдителни за случаите на агресия. Като станем малко по-бдителни и дефинираме какво е агресията, започваме и да я намираме. Но това не означава, че агресията се е увеличила след 90-те, напротив, според мен тя е намаляла, просто преди 90-те няма кой да я регистрира. Тогава се гледаше нормално на ситуациите, в които можеда „изядеш един шамар“ от учителя.
Друг беше режима …
… момчетата да се сбият беше съвсем нормално. Ние дори не се оплаквахме, че сме имали някаква ситуация на нашите родители, защото, ако се оплачем, може и от тях да изядем някой шамар – и такива случаи имаше. Така че, когато говорим за агресията, съществува тенденцията да казваме, че сега е ужасно и навсякъде има много агресия. Не – просто сега я забелязваме и сме по-чувствителни към нея, което не е лошо по принцип.
Ако обаче сме много „дефинитивни“ и обръщаме внимание на това как сме дефинирали физическата, емоционалната агресия и т.н., ние изпадаме в състояние, в което почти всичко е агресия, почти всичко… Повишаването на тон може да се тълкува като агресия, например емоционална (психологическа и емоционална агресия са взаимозаменяеми в някои документи), обидата задължително е агресия, крещенето, викането е агресия, т.е. всички родители могат да излязат някакви агресори вкъщи, защото повишават тон най-малкото, говорят със заплахи (заплахата също е агресия), преследват и следят децата какво правят (това също е емоционална агресия) и т.н. С други думи – ако ние сме в единия край на „идеологията на ненасилието“, отиваме към някаква странна форма на тих фашизъм, в който се следим и нямаме никакви естествени реакции, защото това може да се изтълкува като насилие, а ние да се превърнем едва ли не в криминали според тези определения. Затова трябва да сме малко по-трезви в залитането си в една или друга идеология и да гледаме златната среда и каква е реалността. А реалността е, че ние се раждаме с тенденцията да бъдем в определени ситуации агресивни и благодарение на тази агресия ние сме оцелели като вид. Всеки, който е пазил по-драстични диети, знае колко нервен и агресивен може да бъде в тези моменти – безобиден пример, но в каменната ера това ще ви доведе до там да ловувате, да хванете животното, да не се чудите дали да го убиете и да го изядете – ще го направите без да мислите. Така ние сме оцелявали. Сега естествено ние не можем да бъдем толкова примитивни в изразяването нашата агресия и трябва малко да я възпитаме. Ние можем да го направим това, защото същата тази енергия, която ни е правила ловци едно време, сега ни прави едни амбициозни хора, които се съревновават с други хора за постове, за постижения … тази енергия е същата. Тя ни кара да не се отказваме, да се ядосваме при неуспех, но да не се предаваме и да продължаваме да търсим успеха … ако трябва ще направим например една, две, три, четири фирми или ще отидем на четири, пет състезания, но не се предаваме. Това е същата тази агресивна енергия и културата може да я опитоми. Но да решим, че може да я забраним и да я няма, това не е реалистично. Това е все едно да решим да си извадим сърцата, за да не получаваме инфаркти оттук нататък. В този смисъл агресията не може да се изкорени, тя може да се възпита.
А как добива тези най-лоши измерения, които видяхме.
Ако говорим за масовите стрелци, тези които по определение убиват четири и повече хора, това е много по-различно от ежедневната агресия, с която се сблъскваме като родители и учители. Масовите стрелци са хора, които имат по-особен начин на функциониране и въпросът за това как стават такива, не е изяснен докрай, тъй като проучванията се опират повече на статистика и психиатрично диагностициране и по-малко, да кажем, на аналитични методики като психоанализата и други терапевтични школи, които имат малко по-различен поглед и в по-различна дълбочина гледат на проблема. Но масовите стрелци са определен тип хора, за които е трудно да предвидим кога и как ще се задействат. В САЩ, тъй като там тези прояви са най-разпространени, са се опитали да направят такава програма на „червени флагове“, в която се изолират определени характеристики, които подсказват, че даден човек ще извърши масова стрелба, но тя не е достатъчно ефективна и там все още.
Масовите стрелци имат определени характеристики, но човек трябва да е обучен, за да ги разпознае. Няма да можем да се предпазим само като бъдем мнителни и параноични.
Много характерна черта на масовите стрелци например е, че много често имат детска травма, в някои доклади тя се идентифицира в 30% от случаите. За други изследователи тя присъства във всички случаи. Друга характерна черта е преживяването на „психична криза“ преди стрелбата. Психична криза имаме, когато индивидът попада в ситуация, в която много важни за него неща не могат да бъдат постигнати по обичайния начин. Такива ситуации могат да бъдат раздяла, насилие, всякакви ситуации, от които индивидът не може да се измъкне, не вижда перспектива и изпада в състояние с много голямо психично напрежение. Друга много важна характеристика е, че именно в тези ситуации на психична криза, индивидът е склонен към самоубийство. И тогава нещо прави обръщането – вместо да се насочи агресията навътре (самоубийство), тя се насочва навън (убийство). Това е стара Фройдова концепция, според която самоубийството е агресия, обърната на 180°. В случая това е самоубийство (автоагресия), насочено навън. Т.е. имаме три характеристики, които са много важни предикатори за масовите стрелби.
За да ги открие човек, трябва да бъде доста добре обучен и много специалисти трябва да съблюдават за възможна опасност, което аз не вярвам да се случи в нашето общество скоро.
Очевидно не се е случило и в Сърбия, защото за тамошния тийнейджър твърдяха, че произлиза от добро семейство, с добро образование, отличен ученик … но имал някакви проблеми със социалните контакти. Доколко тези социални контакти се отразяват на едно такова решение?
Зависи колко травматично ги преживява субектът. За някои личности и ежедневното насилие от връстници и съученици няма да ги доведат до това да стрелят по другите с пистолет, при други това може да е много травмиращо. Затова, както говорихме по-рано, взимаме предвид и други неща – детската травма, склонността към самоубийство, налице ли е психично заболяване, защото те са чести характеристики, въпреки че не могат да обяснят напълно преминаването към действие, т.е. към стрелбата. Например лудостта е водеща причина само в 10% от случаите на масовите убийства. Говорим в момента за САЩ, тъй като съм чел изследвания за тяхната популация …
Там и такива събития са по-често срещани …
Да, там са по-често срещани …
Защо обаче в САЩ такива случаи са често срещано явление?
Много труден въпрос, защото не съм живял в САЩ, не познавам социокултурния контекст, в който израстват американците и не мога да отгатна коя е разликата в тяхното общество, която може да доведе до повече такива прояви, отколкото в нашето общество. Но това, което и в Сърбия се забеляза, и което американските изследователи отбелязват е, че има „социално заразяване“, т.е. ако се появи един случай, той много бързо задейства други, които са на ръба да направят някакъв насилствен акт …
… ние видяхме буквално няколко дни след това втора масова стрелба…
… да, и това е много характерно. Даже е наблюдавано, че близо една трета от масовите стрелци проучват предходните случаи и изпълнители на такива стрелби и се учат как да го направят. За тях е характерно едно особено нещо – има търсене на слава и показност, т.е. те не искат да останат анонимни, а искат да се знае за това, което ще извършат. И всъщност едно от най-важните неща, за които всички можем да бъдем бдителни, включително учителите, е, че много често има така наречения „теч на информация“, т.е самият човек, който е планирал това действие, много често го заявява по някакъв начин – или го заявява директно в манифести, социални мрежи и медии, или го споделя с близки, приятели, родители или учители. И ако ние знаем след такъв теч на информация, че даденият човек е в психична криза, има психични травми, трябва да обърнем малко повече внимание, защото можем да спрем някакъв акт на насилие. Това може да не е масово нараняване на други хора, но може да е насочен навътре и да се стигне до самонараняване. Много често има такъв теч на информация от тези които планират нещо такова и те го заявяват “Иде ми да избия всички в училище!” и т.н. В такива моменти трябва да светне една червена лампичка и да се обърне внимание на едно такова дете ….
… т.е. не може да се неглижират такива думи …
… не бива да се неглижират, особено ако имаме история на такива случаи в едно общество.
Доколко социалните мрежи са опасни за ескалацията на агресията?
Дотолкова, доколкото дават много бързо разпространение на тази информация – както казах има социална заразност и тя много бързо обхваща тези, които са готови на такива действия.
А преди да се стигне до самото престъпление, могат ли социалните мрежи да повлияят на психиката на човек?
Може, има такива случаи на радикализиране, но това означава, че човекът търси подобна информация. Аз не съм попадал в мрежата на такива места, в които се коментират случаите на масови убийства, защото не съм я търсил. Има нещо преди да попаднем на такова място и това е нашето желание – какво ние търсим в тази социална мрежа. Т.е. ако трябва да обобщим – ако имаме мотив, имаме нагласа да извършим нещо такова и потърсим в социалната мрежа, ще намерим места, в които да се радикализираме и те може малко да ни побутнат към преминаване към действие. Но това пак не означава, че сама по себе си социалната мрежа, ще ни накара да извършим престъпление. Това зависи от нашата личност и ценностна система.
Различни ли са проблемите на сегашните подрастващи в сравнение с тези от преди 30 години да речем?
Може би изглеждат по малко по-различен начин, тъй като ние сме винаги вече под погледа на другите, свикнали сме да се показваме, нонстоп сме във връзка с всеки във всеки един момент и сякаш същите проблеми ги разиграваме по различен начин като на сцена. Има някакви разлики в протичането на проблемите, но не мисля, че генерално са различни. Например, ако се върнем към темата, в момента много обръщаме внимание на агресията в училище. Това е различното. Преди години го премълчавахме, не смятахме, че трябва да занимаваме някой с нашите проблеми, сега при всеки случай се включват класният ръководител, родители и т.н. …
… кога е уместно да се намесим?
Това е много хубав въпрос. В някои от случаите родителите не се включват адекватно в тези ситуации – включват се малко нарцистично. Когато детето е виновно, те се опитват да го оправдаят на всяка цена и другите да бъдат виновни. Когато то е в ролята на жертва, искат веднага да бъде наказан насилника. Смисълът на това нарцистично включване е, че ние пак не спазваме границите докрай – ако нашето дете е виновно, трябва да признаем вината и да не се опитваме да го измъкнем от наказание и да го оневиняваме. Ако, като родители, ние се намесваме по този нарцистичен начин, при който винаги сме прави и излизаме сухи от водата – ние не даваме добро послание на детето. Това, което искам да кажа е, че в момента изключително много внимание се обръща на насилието в училище, но по неадекватен начин, който не води до нищо хубаво, освен до някаква ескалация на напрежението на по-късен етап. Понякога самите родители започват да воюват помежду си. Много често пък учителите се опитват да се отдръпнат от случая и оставят родителите сами да се оправят и се включват, когато проблемът ескалира. Възрастните трябва да присъстват в тези конфликтни ситуации, трябва да менажират групата, трябва да менажират влеченията, трябва да възпитават, но трябва да го правят адекватно. Ако те не се намесват адекватно, нищо не правим, даже понякога става по-лошо. Т.е. ако се питаме къде е детската агресия, тя е там където възрастният отсъства … буквално и в преносен смисъл.
Тоест живота на децата е един умален вариант на живота на възрастните и тяхното поведение.
Да, малко като отражение в криво огледало.
Михаил Михайлов – Михаил Михайлов е завършил магистратура „Клинична и консултативна психология“ към Софийския университет през 2008г. Неговата тясна специализация е в детско-юношеското консултиране, и консултиране при тежки раздели и загуби.
Повече информация за Михаил Михайлов може да намерите тук!





