В текста по-долу ще откриете суровия вариант на интервюто ми за Симона Димитрова от „24 часа“. В него разглеждаме кои възпитателни стилове имат негативно влияние върху развитието на децата от морална гледна точка.
…
- Г-н Михайлов, какви са най-честите грешки, които родителите правят при отглеждането на децата си още от бебета?
В контекста на темата – кое възпитание при децата води до поведение, което в по-късна възраст можем да класифицираме като девиантно, деликвентно или антисоциално – ще се спра на трите най-чести причини.
- Нарцисизиращ възпитателен стил и липса на граници.
При този стил на възпитание детето е превърнато в център на Вселената, внушава му се пряко или косвено, че е „по-специално“ от другите и то изгражда такава престава за себе си. Само това обаче не е достатъчно, за да се проявят вече споменатите проблемни форми на поведение. Това нарцисизиране трябва да се съчетае с липса на устойчиви граници (правила). Понякога такива просто няма, а друг път те са толкова хаотични, непоследователни и емоционално наложени, че изглеждат просто като временен каприз, а не закон. Често при този стил на възпитание родителите пазят детето от това да понесе последствията от поведението си и оправдават „прегрешенията“ му с другите, с това, че е малко, че е „характер“, че е „малко по-специално“ и т.н. Това не само затвърждава нарцистичната представа, която то има за себе си, но и води до изграждането на по-слаба съвест, която да контролира поведението.
Тези деца използват агресията за различни цели:
- да наложат каприза си като закон за другите,
- да се справят с „опасната реалност“, която може да атакува „нарцистичната представа за себе си“ с правилата, последствията и оценките, които идват от външния свят.
- И – пародоксално – да се сблъскат с външни границии, тъй като вътрешните са слаби, за да удържат опасните влечения и импулси.
В кабинета не винаги е нужно да се анализират „гласно“ всички тези неща. Много често е достатъчно родителите да разберат нуждата от правилата и да променят малко стила си на възпитание, за да се подобри поведението на детето.
- Втората честа причина за проблемно поведение е, когато самата среда е изпълнена с различни форми на насилие. В тази среда безпомощното дете се чувства изключително заплашено от „всесилните възрастни“ и единственият начин да се спаси е да стане като тях, подражавайки им. В психоанализата този процес се нарича идентификация с агресора. Неговият смисъл в случая е приблизително това: „Само, ако съм силен, агресивен (като тези, които ме плашат) и другите ги е страх от мен, няма да съм жертва.“. Проблемът е, че това може да се превърне в идеал, към който детето да се стреми .
В такава среда агресията често се усвоява и като инструмент, с който да постигаме целите си. В нашето общество това е много разпространено.
- Третият вид възпитание, който се асоциира с проблеми при децата в по късна възраст, е свързан с едно „студено родителстване“, липса на обич, непостоянна или никаква грижа за детето. В тази среда слабият Аз изгражда една защитна нарцистична формация, която в теорията се нарича „Грандиозно себе си“. Целта на тази представа е да защити детето от чувството на празнота и разпад. Но цената е илюзорно чувство за всемогъщество и изключителност, които трябва да се пазят на всяка цена. Затова дори малка критика, подигравка отхвърляне могат да отключат непропорционален нарцистичен гняв – агресия, с която личността пази крехката си фасада, която пази Аза от усещането за празнота и разпад. Ако ли пък агресия се насочи навътре – към личността, може да наблюдаваме силно изразена депресивност.
В ежедневието този сценарий изглежда така:
- деца, които не понасят критика и реагират с гняв или разрушително поведение дори на дребни забележки. Стремят се винаги да изпъкнат, да бъдат „най-добрите“, силно се страхуват от провала и се сриват, ако настъпи такъв.
- юноши, които са арогантни, демонстрират превъзходство, съчетано с епизоди на ярост или дълбока депресия, когато фасадата се пропука.
Въпреки, че този последен вариант се среща най-рядко, той е най-експлоатиран от масовата култура – от филмите, до социалните мрежи и новата мода да наричаме всеки, който ни е засегнал „нарцисист“.
Виждаме, че първият стил – на прекалено нарцисизиране и третият стил – на липса на обич, водят до еднакви поведенчески прояви, но емоционалното преживяване на детето и първоначалните представи, които то има за себе си, са много различни.
- Защо все по-често при малките деца се наблюдава дефицит на вниманието, хиперактивност или аутизъм, за който се оказва, че детето изобщо не страда от това?
Според мен продължителният престой в дигитална среда и тенденциите във възпитанието водят до по-малка поносимост към фрустрация – т.е. по-малка възможност да стоим фокусирани продължително време върху дейности, които не ни носят удоволствие – например учене при децата.
„Дигиталните удоволствия“ в ранна детска възраст оказват влияние върху детското развитие в различни посоки. На първо място претоварват „мозъка на детето“. Детето обаче не може да контролира тази превъзбуда от умората и става емоционално нестабилно, раздразнително, също както, когато е пропуснало в ранна детска възраст съня си или цял ден е играло.
На второ място „дигиталните удоволствия“ създават съвсем реална за детето паралелна вселена, която му е много по-приятна. Героите в нея се преживяват като реални и понякога детето се идентифицира с тях. Случва се в кабинета ми да идват деца, чийто любими детски сериали мога да позная по тяхното поведение и начина, по който говорят.
Третото влияние се състои в това, че дигиталната среда е пряк път към удоволствието и то е основният виновник за проблемите. Ако детето прекарва твърде много време в дигитална среда, ние ще забележим проблеми не само с вниманието, но и забавено речево развитие и по-малки социални умения.
Когато съчетаем това с един по-либерален възпитателен стил, фокусиран върху задоволяването и приятните преживявания на детето, не е чудно, че то отказва да се занимава със скучни дейности – такива, които не носят удоволствие.
- Защо деца в тийнейджърска възраст започват да посещават психолог, имат паникатаки или други проблеми? Какви дисфункции се появяват при децата?
Всяка епоха си има своите симптоми, така да се каже. В края на деветнадесети век преобладавала психосоматиката, в средата на двадесети век – депресията и тревожността, в началото на новото хилядолетие на преден план излизат паническите състояния, бърнаута и др. При юношите в момента са модерни самонараняването, паническите състояния и употребата на ПАВ. Но това са модерните изразни средства на „страданието“, нашата работа е да открием истинските причини за него, а не толкова да се занимаваме с това как се е преоблякло днес.
