
Любовта! Тази прелетна птица, която ни оплита като слънчева пролет в шарения си танц и тайно отлита със студените есенни ветрове, оставяйки ни сами. Заслушани в плясъка на отдалечаващите ѝ се крила, ще чуем как тя шепти в ушите ни безкрайни обещания, чието ехо за щастие ще се разбива в реалността като мимолетен звън от кристална чаша. В нейната есен вятърът ще си играе със спомените ни като с опадали листа, подреждайки своя странен хербарий на нашия живот…
Разбира се, не всяка връзка трябва да завърши толкова драматично, но почти всеки човек има пример от своя живот, в който любовта го е отвела, да речем, на едно не толкова приветливо място. И ако в статията „Джони Деп, Шарлот Генсбур и любовта“ (тук) обърнахме внимание на начина, по който функционира човешкото желание, то сега ще се фокусираме върху детайлите и по-точно върху един психичен процес, от който никой не може да избяга. Преносът. За да тръгнем по следите му, можем с пълно доверие да се обърнем към този, който по принцип се крие в детайлите, а именно Дяволът. Въобще, когато става дума за човешки страсти, Дяволът е нарочен за тесен специалист.
През 2013 година излиза, може би, заслужено непопулярният филм за Николо Паганини „Цигулар на дявола“. В тази семпла версия на Гьотевия „Фауст“ виртуозният музикант ще сключи договор с мистериозния си импресарио Урбани, за когото непрекъснато ни се намеква, че и ако да не е Дяволът, то поне има много общо с него. В момента, в който Паганини среща „истинската любов“, Урбани умело застава на пътя ѝ. Извисявайки се над своята жертва, той ще заговори за връзката между преноса и любовта, казвайки:
„Ти не я обичаше наистина. Ти обичаше идеята, която имаше за нея. Невинността. Някой, чиято чистота може да те спаси от всичките ти грехове. Но тя е човек. Има същата плът и амбиция като теб. Всичко, което би могло да се случи е да я погубиш или да я поквариш със същия зародиш и същата зараза, която кипи в твоята кръв. Аз не съм Дявол. Аз служа на Дявола и ти си моят господар“.
Но какво представлява преносът? Както подсказва самото име това е психичен процес, при който нещо се пренася от едно място на друго, по-точно от нас навън. В зависимост от това какви са целите, които изпълнява, в психологията той има различни имена. Ако ни спасява от тревожността например, то този процес се счита за защитен механизъм и се нарича проекция. Ако пренасяме „успешни практики“ от една ситуация в друга, можем да говорим за трансфер на наученото, а ако пренасяме нашите несъзнавани представи, нагласи, чувства, желания и фантазии върху друга личност, си имаме работа с добрия, стар психоаналитичен пренос. Точно върху него ще се фокусираме.
В любовта преносът ще действа като скрит компютърен вирус, водейки настоящето ни по пътеките на миналото. Без да подозираме той ще сканира хората около нас и тези които ни напомнят с нещо на любими фигури, има голяма вероятност да привлекат вниманието ни. Някои примери толкова ясно показват действието на преноса, че се питаме наистина ли всичко се случва несъзнавано? Така например, първата жена на Сталин, която според някои е единствeният човек, когото той истински е обичал, се казвала като майка му – Екатерина. Ако пък имаме познати, които са склонни към самонаблюдение, в моменти на откровение може да ги чуем да казват, че любимият им има усмивката на баща им, очите на брат им, че в погледа на любимата откриват възхищението, с което някога ги е гледала майка им, че тя е по майчински грижовна и протективна, че съчетава в едно сестра, майка и любовница (да не дава господ) и т.н. Списъкът с примери може да бъде безкраен.
В нашия филмов пример обаче е наблегнато на очакванията, с които Паганини е натоварил любимата си. Привлечен от нейната невинност, той таи надеждата, че тя ще го спаси от греховете му.
Всъщност очакванията, които любовният обект трябва да удовлетвори, се оказват доста устойчиви във времето. Независимо от външния вид, възраст, професия ние очакваме от човека, в когото сме влюбени, почти едни и същи неща и само вслушването в опита (или личната терапия) могат да разкъсат омагьосания кръг. При някои хора старателно подготвеният списък с качества, които трябва да притежава любовния обект, е толкова дълъг, че прилича на трудова характеристика, придружена с подробно разписан инструктаж за действие. Често дори статии в популярни списания ни приканят да изготвим такъв списък и зорко да следим дали следващият кандидат за сърцето ни припокрива всички точки. За тези, на които им е трудно да се реализират на любовния пазар като работодатели или служители, има специално организирани курсове от квалифицирани специалисти, които ще ни научат как да си уловим летящ банан. Като оставим шегата на страна, нагласите, които пренасяме в любовния живот, са свързани основно с това как любимият човек трябва да се отнася към нас, как трябва да ни възприема и как трябва да ни накара да се чувстваме.
Казано по друг начин, преносът може да бъде формулиран и така: представата за любовния обект се формира на базата на близките, които служат като прототипи (както ги нарича Фройд) за изграждането ѝ, а взаимоотношенията, които сме имали с тези прототипи, ще предопределят и очакванията, на които любимият човек ще трябва да отговори.
Ето как идеята за предварително изградената представа за любовния обект можем да открием в поезията на великия Яворов, например:
„Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
духът, години заблуден…“
/„Обичам те“, П.Яворов/
Или на по-неизвестния Антон Тонев:
Нощем , когато потъвам в самотата на своята стая,
често надничам в душата , за да те видя такава ,
каквато само аз , насън , мога да пожелая.
С коси от морски вълни и звезди във очите ,
сглобявам те от милион парчета желания ,
сподавени в дните на близост и разстояние.
Търся те по лавиците , покрити с прах от вечност,
търся те с непрестанно бдящия си скитащ дух .
Търся те по стените,
белязани от спомените в жълто ,
оставени от времето.
Вечер ,
рано сутрин , на закуска,
по време на обяд ,
някъде загледан в светещата малка дупка
на гърба на бягащото под вратата време.
/„Имагинерно“, А. Тонев/
Още по-недвусмислено:
Зная, че си някъде там,
част от мен, ненамерена…
Чувам гласа ти и шума на града,
сякаш някой е пуснал винил,
танцуващ с върха на иглата.
Ела! Намери ме!
Ще те позная ….
Нали аз те направих такава,
сега само те срещнах .
/„Ново начало“, А.Тонев/
В цитираното изказване на нашия измислен Дявол се крият и други ценни прозрения, едно от които не мога да подмина – „Ти не я обичаше наистина. Ти обичаше идеята, която имаше за нея.“ Истинска ли е преносната любов? Психоаналитиците са особенно вещи по въпроса за преноса, тъй като той е съставна част на лечението им. Но дори за тях преносната любов си е просто любов. Всъщност въпросът е не дали е истинска преносната любов, а дали има любов без пренос? На опитите на Дявола да ни заблуди, можем само да се усмихнем. Все пак една от неговите основни задачи е да ни изпитва.
Автор: Михаил Михайлов





